Младите воини вече подаваха на своите предводители нарязани стебла от тревата шех, когато благоговейната тишина неочаквано се разпра от всеобщ ропот. От войската на шаните излезе един човек, който спокойно тръгна напред, за да застане по средата на избраното за бой поле.
Вълкодав.
Утавегу веднага вирнаха муцуни и започнаха да вият горестно, после заедно с Най-старата се втурнаха към Водача си. Вероятно само заради това вянинът не беше нападнат и от двата отряда. Квар-итигулите замръзнаха, изумени от поведението на песовете. Шан-итигулите пък, опънали тетивите — смърт на предателя!… — навреме съобразиха, че „белите духове“ не ще им простят нито една отклонила се стрела и ще се хвърлят в атака, зъбите им ще защракат, късайки плът, а тогава светостта на сражението ще бъде непоправимо осквернена.
Утавегу обкръжиха Вълкодав и жално заскимтяха, като се озъртаха ту към него, ту към досегашните си стопани, ту към враговете, за които от поколения наред знаеха само едно — че са плячка за убиване. Те и сега с радост биха тръгнали да се подчинят на тази проста наука, ала заповедта на Водача ги държеше по-здраво от каквато и да е верига. Най-старата пък поглеждаше и към склона от другата страна на урвата. Вълкодав също усещаше смътна тревога, по неразбираем начин свързана със заоблената планина. Ала нямаше време да разнищва това си чувство. Само в едно бе сигурен — за никакви земни блага не би тръгнал да катери този приветлив наглед хълбок — дори да нямаше пропаст и да го гонеше освирепяла потеря.
Върху му се кръстосваха десетки погледи. Вянинът спокойно и бавно разкопча катарамата на ремъка през гърдите си и взе Слънчев пламък, както бе в ножницата.
„Даже да платя за това с живота си…“
— Вожде Лагим! — каза Вълкодав. — Ти ме настани до огнището си и сподели с мен хляба си. Нарече ме кръвен брат с племето на шан-итигулите. Аз се гордея с това!
Лагим нищо не отвърна, но воините му засрамени взеха да прибират стрелите в колчаните си. Яростният им изблик бе отминал, започваха да си дават сметка, че са опънали лъковете си срещу доказано свой човек. Бе страшно нередно и недостойно.
Недостойно за мъже.
— Вожде Елдаг! — обърна лице към другата редица Вълкодав. — Ти ме прие в дома си и ми даде да ям от хляба си, нарече ме кръвен брат на племето квар-итигули. Аз се гордея с това!
Еврих чак ахна, съобразил какво си е наумил спътникът му. Братът на моя брат е и мой брат. Двата итигулски рода, разделени преди двеста години от жестока война, сега имаха общ близък роднина. Не бе важно дали е природен или наречен. Побратимяването се тачи в планините. Да вдигнеш ръка на побратим — значи да изгубиш честта си…
— Вие, двамата вождове, сте мои велики братя — продължи Вълкодав. — Щом сте тръгнали да се убивате един друг — първо убийте мен. Няма да се браня. И другите ми братя не ще ви попречат…
Утавегу, стенейки и скимтейки, отстъпиха зад гърба му. В кучешките души бушуваше мъка без изход — ще загине Водачът и животът ще изгуби смисъла си. И те нищо не можеха да сторят за Него — освен да бъдат послушни, както Той ги помоли.
Вълкодав обърна лице към Харан Киир, коленичи и замря с оставен отляво меч. Еврих знаеше, че вянинът умее да върти оръжие и с лявата си ръка, сякаш е роден левичар, ала жестът бе очевиден. Пък и надали ще грабне Слънчев пламък, с ужас прозря младият учен. Няма да се възползва от умението си!… Той… той наистина…
— Убийте тогава и мен! — викна арантянинът, изненадан от собствения си глас. Викът му изкънтя сред потресаваща тишина. Все едно бяха замлъкнали дори хилядите поточета в долината. Всички се озърнаха към граматика, който трескаво притискаше торбата с книгата към гърдите си. Погледите го повлякоха да тръгне напред, през шанския строй към празното пространство между противниците.
— Елдаг! — викна отново той. — Ние ти върнахме племенника! Детето на нещастния ти брат, загинал отвъд морето! Преодоляхме страшни изпитания, за да дарим на дома ти още един мъж!… Забрави тази услуга, вожде, щом толкова се боиш да не се напука тюркоазът по дръжката на прочутия ти кинжал!… А на теб, Лагим, ние върнахме сестрата. И малката ти племенница! За да го сторим, не се уплашихме нито от хора, нито от Богове, само и само край огнището ти да засияе двойно съкровище!… Ела, Лагим, ела и ме убий, но помни, че Раг и дъщеря й стоят до мен!…
Еврих се задъха при последните думи и усети, че сълзи се стичат по страните му.