„Даже да платя за това с живота си…“
Двамата пътешественици стояха заедно в средата на широката ливада между настръхналите въоръжени хора, дошли тук да се колят до последния човек. Учен, стиснал с побелели пръсти най-скъпото си — торба с недописана книга. И воин, доброволно положил меча си на земята. Всеки, който познаваше Вълкодав преди три години, на ръба на друга урва, която се казваше Препона, би оценил това.
Бе тихо.
Мина миг, още един… и още, и още. Никой не помръдваше. После утавегу изведнъж скочиха като един, заотстъпваха наежени, в хор залаяха и завиха. Вълкодав вдигна очи и погледна натам, накъдето гледаха четирикраките му братя. Натам, откъдето през цялото време лъхаше на неясно, но остро осезаемо предупреждение.
Планинците, които до този миг се бояха да откъснат очи от неприятеля, се заозъртаха. Нещо ставаше зад пропастта на южния склон. Какво именно — известно време бе трудно да се разбере. После видяха.
Там се раздвижи нещо толкова огромно, че разумът отначало отказа да го възприеме. Както по-късно обясни Еврих, небивалата буря, напоила с толкова много вода отсрещната планина, колкото тукашната земя не бе поемала от стотици години. Проникналата влага няколко денонощия бе размеквала слоя глина, докато той не станал хлъзгав като сапун. И така се случи, че гигантският къс земя и камъни изведнъж взе и се свлече тихо точно пред очите на хората.
Тихо бе само отначало. В урвата се срути половината планина, а такова нещо никога не става безшумно. Трепна ливадата под нозете, разплискаха се в коритата си ручеите, от сърцето на свлачището се разнесе дълбок стон. Първо се усети с тялото, чак после нисък чудовищен грохот перна хората по ушите.
На онзи бряг се късаха сплетените корени, отронваха се от вековните си гнезда огромни канари, притиснати от страшна тежест недра бълваха фонтани вода, смесена с камъни и глина. Издигаха се чак до тромавите облачета, увисваха сред грохота като нови планински върхове… и после бавно, но неумолимо падаха надолу, надолу, надолу…
Планинците, свикнали с лавини и свлачища, не се поддадоха на ужаса. Просто сегашното разрушение бе по-значително от предишните. Все още не бе повод да хукнат като обезумели, накъдето им видят очите. Опитът на много поколения им подсказа, че северният бряг е вън от опасност. И въпреки това човек не може да не потръпне при вида на случващото се, колкото и да е наясно какво става. Хора и животни се скупчиха в трепет пред страховитите Сили, които прекрояваха познатите им места с един замах. Сами не забелязаха как се смесиха шан-итигули, квар-итигули и утавегу, като образуваха малка шепа крехък живот, пред който показваха мощта си природните стихии… а даже и не показваха нищо — нима ги е грижа Силите за дребните мравки и техните разпри…
Впоследствие Еврих щеше да си направи извода, че не е минало току-така без намесата на висша Воля, тласнала двете племена към съединение. Вълкодав щеше да изслуша доводите на учения и щеше да се съгласи с предположението за милосърден Божи промисъл. Защото кой друг, ако не вянинът, знаеше как са готови хората да си гризат гърлата даже на ръба на неизбежна гибел. Така че, щом се размина без клане… Ала всичко още предстоеше. А засега „истинните“ итигули и итигулите-изгнаници заедно гледаха великанското свлачище и вековната вражда им се стори нещо незначително пред тази гледка. И всеки от тях, явно или неосъзнато, бе посетен от мисълта, че под Небето няма вечни неща и някой ден Боговете, ядосани от дребните дрязги на недостойните същества, ей така, с гръм и трясък ще заличат досадните побойници, заедно с целия им свят. Свят, в който можеха да се обичат, да се ревнуват, да търсят щастие и да танцуват с кинжали, за дръжката на които са вързани алени кърпи от свила…
— Дано не прегради реката! — викна вождът Елдаг Бързото острие. — Жалко ще е, ако светата долина се наводни!
— Няма страшно!… — също така с пълно гърло му отвърна вождът Лагим. — На млади години съм слизал до реката! Течението там търкаля канари, дъното е съвсем гладко! Ще си пробие нов път в свлеченото!…
Елдаг се усъмни и двамата се приближиха до ръба на урвата. Итигулите гледаха как предводителите им мирно спорят, сочейки с ръце реката долу.
А междувременно грандиозното бедствие се укротяваше. Свлачището бе помело всичко зле вкопчено и така от само себе си секна. Гъстата кал спря да избликва, вятър изчисти въздуха. Спря грохотът и бученето, само отделни канари изпращяваха, търсейки си по-удобно и сигурно ново ложе… Погледите жадно зашариха по оголените недра — какво се е криело там? Вход към удивителни подземия? Или скъпоценна жила за радост на жителите на планината?…