Шаните отчаяни се скупчиха около момчето, всеки го заразпитва за близките си. Хлапето отговаряше, без да слуша, че са оцелели всички, дори немощните старци и безпомощните пеленачета:
— И сега идват насам, за да помогнат в битката с кворите… или да загинат заедно с вас, защото вече нямаме дом…
Неговите слова напомниха на мъжете защо се намират тук. Еврих забеляза как воините на двата рода започнаха да се отместват един от друг, движенията им ставаха дебнещи, хищни… И тъкмо тогава невръстният вестоносец на лошата новина съзря отсрещния склон на долината, забеляза Статуята и изумено пристъпи напред:
— Мамо?…
От пролома между канарите, откъдето бе дотичал, и откъдето преди не толкова отдавна се беше появила войската на шан-итигулите, се появиха жени, старци, деца и няколкото мъже, оставени да пазят селото. Сред първите бе Раг, която носеше новородената си дъщеря, а още половин дузина дечица се притискаха към нея като уплашени котета.
За шан-итигулите бяха пристигнали онези, които следваше да бранят до последен дъх, чието присъствие властно прогонваше самата мисъл за възможно поражение. Колкото до квар-итигулите — те видяха пред себе си плячка. Някои присвиваха очи и плъзваха ръце към кинжалите си…
Вълкодав пръв забеляза бялото куче, което на дълги скокове се носеше към хората от другия край на долината.
— Твоят пес идва, вожде Елдаг — каза той на старейшината на кварите.
Песът отдаваше всичките си сили в стремителния бяг. Дългата му козина се развяваше, от димящата паст се люлееше мокър червен език. Утавегу се развълнуваха от пристигането на събрата си и с вой се устремиха да го пресрещнат. Във воя им отчетливо се разпознаваше тъга.
Песът се хвърли на гърдите на Елдаг, при което едва не повали вожда върху отъпканата трева, и започна трескаво да лиже господаря си по лицето и вдигнатите инстинктивно ръце. Давеше се с плачещ лай, сякаш искаше нещо да каже. Елдаг тревожно се намръщи, не разбираше. Утавегу го заряза и скочи към Вълкодав, отчаяно се притисна към коленете му. Вянинът пак клекна и прегърна изтощения пес.
— И с твоя дом се е случило нещастие, Елдаг — проговори той бавно, взирайки се във вожда. — Моят брат каза, че дъждовните потоци са подкопали основите на пещерата ви… таванът е рухнал. За късмет оставените в селото утавегу навреме усетили бедата и изкарали с лай хората навън, като дори влачели най-безпомощните. И твоят народ сега идва насам, за да сподели участта на воините. Добри песове имаш, вожде…
Нещо в гласа на вянина се бе променило, той приказваше с кучешко ръмжене и сякаш всеки миг щеше да залае… навярно заради това Елдаг му повярва веднага. Без да се замисли.
Ето какво било, рече си Еврих. Ето какво било… Пакостливите и склонни към побои деца трябва да бъдат наказани… за да им дойде ума в главата… Ето какво било.
И двата отряда бяха примерно равностойни, ала вече нямаше смисъл да се нападат един друг. Мъжете са мъже, ала зад всеки стои жена, готова да хапе и да драска, ако не докопа оръжие… Ала тя може да загине в битката, да остави сираци… наистина, кое е по-важното — да убиеш чуждото семейство или да опазиш своето?… Воините се заозъртаха назад, откъдето чакаха да се покажат бежанците. Онези, за които бяха тръгнали да се бият. Онези, които сега трябваше да са под защитата на непристъпната стена и свирепите песове.
А воинът не бива да се оглежда назад. Преди бой — не бива. Инак — краят му е дошъл. Както и краят на онези, които е тръгнал да пази от беда.
Еврих местеше поглед от единия отряд към другия — отново бяха обособени, ала вече само на няколко крачки едни от други. Гледаше наежените вождове и виждаше, че те двамата с Вълкодав повече нищо не могат да сторят. Жертвата, която предложиха, за да прекратят братоубийствената вражда на двете племена, остана непотребна и комай вече забравена. И даже Майка Сигина, надникнала всекиму в душата, не съумя да погаси в тези души черния пламък на омразата. Нима майчин укор ще спре ръката на един воин, посегнал с оръжие към врага, след като този воин може тутакси да изброи десетима свои близки и приятели, убити или изтезавани до смърт от онези, с които някакви чужденци искаха да ги помирят?…
Той със замръзнало сърце очакваше клането да се разрази всеки момент. И тогава забеляза Йара. Кондарското сираче плахо, странешком се плъзна покрай Елдаг — вождът не понечи да го спре, навярно не разбрал намерението на приемния си син, — и неочаквано право към мрачните шански воини, затулили с гърбовете семействата си. Златистият тен на кожата му го караше да изглежда бледолик сред тъмнобакърените съплеменници, но пък и в момента Йара наистина бе твърде блед. Ала за няколкото крачки, които направи, раменете му успяха да се изправят и походката му стана по-уверена. Така се върви на смърт или към слава, презираща смъртта. А до младия планинец крачеше млад утавегу — още не възрастен пес, но не и кутре, — верен спътник, подарен му онзи ден на свещения пир, свързал животите им. Йара докосна с длан белия врат на кучето, и то доверчиво вдигна глава, готово да послуша своя господар-приятел и, ако трябва, да го защити.