Право на двубой

Момчето премина през рехавия строй воини и се насочи право към Раг. Спря. Отстрани към жената пристъпи съпругът й, но не успя да я закрие с тялото си.

Защото невръстният квар-итигул звънко рече с възвърнатия си след безсловесната песен глас:

— Госпожо Раг!… Аз, Йара, синът на Йаран Гущера, днес наречен младши брат на синовете на вожда, ти се подигравах и те хулех, когато ти стоеше вързана в общия дом на моето племе!

Жената не отвърна веднага. Първо спря с ръка мъжа си. Гушна по-здраво бебето. И пристъпи напред.

— Помня те — полугласно отвърна тя с глух глас.

Йара пребледня още повече. После смъкна ризата си, оставайки гол до кръста. Наоколо прелетя шепот — хората, познати с обичаите, разбраха какво си беше наумило хлапето, което още нямаше кинжал, защото не беше убивало враг, а само ловджийско ножче… Тъкмо с това ножче Йара без трепет прекара три дълбоки резки по гърдите си — те веднага обраснаха с ресни от капки кръв, — след което постави върху раните лявата си длан, размаза кръвта и протегна ръката си към жената:

— Госпожо Раг!… Не е моя заслугата, че си жива и даде живот на онази, която растеше в теб. Бащата Небе ти прати на помощ други люде, много по-смели и благородни от мен. Госпожо Раг!… — Гърлото го подведе, гласът му се прекърши, ала момчето упорито продължи да грачи. — За да няма повече такива неща между нашите племена… моля те, госпожо… нека стана след време съпруг на дъщеря ти. Докато не порасне, ще я пазя и ще се грижа за нея с обич, за да можем един ден да застанем с нея пред лика на Бащата Небе и се обявим за свързани в семейство за радост на предците, ликуващи над върха на свещения Харан Киир!…

От дланта му обилно капеше кръв. Колкото по-дълбоко се порязва искащият разрешение да стане годеник, толкова по-искрени са намеренията му — гласеше поверието на итигулите.

Раг не помръдваше, навярно потресена от постъпката на момчето. После бавно, много бавно разпови пелените на дъщеричката си, извади мъничката й ръчичка и я постави в протегнатата насреща длан на момчето, сякаш подпечата сключен договор.

От първия ни писък
до сетното „прости“
живота си ний пишем
на листи от мечти.

Лицата чужди ето
всеки ред притискат,
с ръка уж твърда ние
книгата ще листим.

И весели, и прави,
все напред препускаме,
В пространните глави
ни дума не изпускаме.

И ако нещо сбъркаме
и страницата омърсим —
не ще се спрем да го изтъркаме,
по-лесно е да го подминем.

Ще можем да се върнем,
на конете ще дръпнем юздите,
едната страница какво е…
тъй много са във книгата на дните.

Кое е годно и кое не е
и кой кому длъжник е?…
По-късно, някой ден,
ще пренапишем черновите.

Но, мили, вече ще е късно —
не ще намериш мост назад,
за тебе ще е страховито
да видиш тоз изписан лист.

Хората, които си обидил,
и дългове, които си забравил,
на миналото редовете криви
не могат просто тъй да се поправят.

И някому сме обещали нещо,
тъй смело, лъжейки без срам,
но тръгват си, не казват „сбогом“
навеки се разделят с нас.

И някой грубо сме отблъснали,
нали невежи сме били…
Но разкривените по редовете букви
напразно ти недей краси.

Тъй нашият роман препуска
и неусетно бърза към финала,
накрая сетен лист изписан
ще се затвори в тежък том.

А също тъй е твърде късно
да бършеш сълзи на очи
и както помним дни предишни,
тъй нас ще помни някой друг.

16. Върнатите дългове

Все пак надали скоро ще престанат да се гледат накриво — разсъждаваше Еврих. — То така не става, след вековна вражда изведнъж да се заобичат за един ден… Ти само си помисли, зад всеки от тях се точи толкова дълга кървава опашка, че чак страх да те хване! Когото и да вземеш — има убит баща или сам е видял сметката на нечий баща, скърби за погубен син, пък и сам е отнел живота на нечие дете… Нима такива неща се прощават лесно? Обаче — ей ги на, канят се да строят общо село…