Нозете на арантянина бяха дълги, а магаренцето под него — нисичко, макар и издръжливо. Затова сандалите на Еврих, които той веднага щом слязоха в низините, тържествено обу, захвърляйки потурите и ботушите, оставяха следи по слегналата се прах по пътя.
— Надеждата е в това, че мястото там наистина е особено — продължаваше граматикът. — Аз така смятам. Ако не беше там Майката на Боговете, те и нас щяха да пречукат, и един друг щяха да се изтребят до крак…
Кой знае защо езикът му не се обръщаше да Я назове направо с името, под което двамата с Вълкодав Я познаваха в Нарлак. Внезапно възникнала мисъл накара Еврих да разпери ръце в красноречив жест и да се обърне към вянина, който крачеше редом:
— Ето, приятелю мой, и още един въпрос, будещ интереса на увенчаните с истинска мъдрост. А именно — защо, проявете милост и кажете, защо най-великите откровения и чудеса се явяват не в светилищата на учеността и не пред онези, които поставят живота си върху олтара на познанието? Защо Създалите Нас предпочитат да беседват с диви племена, надали способни да осмислят пратената им вест? Нима са в състояние да я постигнат?…
Обръщайки се към Вълкодав, Еврих всъщност питаше себе си. Както му обясняваха в непомръкващия Силион, по-лесно е да се натъкнеш на смислена идея, когато произнасяш на глас онова, което заема ума ти и ти се струва неразрешимо. Той до такава степен бе свикнал, че вянинът обикновено си трае или, в най-добрия случай, отронва по някоя дума, че даже се учуди, когато Вълкодав изведнъж му отговори с нещо повече:
— Та те си разбраха посланието… че Бащата Небе, Комуто се покланят, е огорчен от враждата им. Какво друго има за разбиране?
Еврих отново разпери ръце:
— Е, как да ти обясня… — рече и тутакси се уплаши да не засегне докачливия си спътник, който можеше неправилно да изтълкува казаното. — Не става дума за тях, а за нас с теб… Имам предвид, защо не слязохме от Засечния рид по някоя друга пътека? И нататък… всичко вървеше някак много… хм… нагласено. Конникът… по-малкият Близнак, Непогребаният… Кой от нас знаеше, че е Бог! Можехме и да го оставим в леда…
— Но не го оставихме — изсумтя Вълкодав. И неочаквано се усмихна: — Значи, викаш, чудесата се сипят само върху диви племена, а? А учени като теб, колкото и да се кахърят, все са подминавани, а?…
Еврих премига и се засмя, но после отново потъна в размисъл. Лесно се разсъждава колко лош късмет е имал Почитаемият Салегрин, да речем, който не напусна Горен Аланиол през целия си живот. Та той не е видял с очите си нищо от това, което после бе записал в мъдрата си и достоверна книга. А пък ето, самият Еврих комай имаше късмет. Видя света и, без да е искал нарочно… е, надяваше се, нагледа се на чудеса. Хубаво де, ама как да се справи човек с толкова късмет накуп?…
— Знаеш ли — поде той отново, — жреците на Боговете-Близнаци, ако разберат… тогава… целия Задоблачен рид ще обсебят. Онези в Кондар, сега го разбирам, веднага се досетиха коя е нашата Сигина, че не е такава… хм… каквато изглежда. Та ако стигнем Тин-Вилена, а тамошните жреци също са надушили каква е работата — и за древния храм, и за Малкия Брат…
— Ще видим — каза Вълкодав.
— Аз за всеки случай — втренчен в прострения към далечината път, проговори Еврих, — никому нищо няма да кажа. Нали помниш колко хора се молеха на Близнаците, пък пъдеха Сигина? Така че нека храма да намират онези, които сами…
Дощя му се да каже „които сами я чуват със сърцата си“, но неочаквано се притесни от твърде красивия израз, който някак не се връзваше с простото величие на случилото се. Вълкодав го разбра и мълком кимна.
Итигулите ги бяха изпратили до малко гранично селце, където обикновено наемаха коне и мулета на път за пазара в Тин-Вилена. Тази есен нямаха какво да карат за продан и размяна. Двете племена бяха останали голи като соколи на прага на зимата, та най-важното сега бе да оцелеят с благословията на Бащата Небе, а не да гонят печалби!…
Жителите на селото, след като научиха, че тази година няма да има търговски кервани, се ядосаха и решиха да съдерат кожите на двамата пътешественици, като им поискаха такива пари, че те веднага се отказаха от мисълта за коне. Поискаха магарета, ала селяните, зли като оси заради пропуснатата изгода, не се побояха от Боговете пак да вдигнат заплащането до небесата. Итигулите обикновено даваха на селяните капаро, а остатъка — след като се връщаха от пазара. Еврих и Вълкодав бяха нови хора и честността им бе неведома за жителите на селото, затова изискваха пълната сума. Кой ги знае тия скитници дали няма да излапат по пътя магаретата, взети на половин цена, вместо да ги оставят в уговорената странноприемница в Тин-Вилена? Или ще ги продадат, а парите ще вземат за себе си?…