„Да вземем едно магаре — каза тогава Вълкодав. — За теб. Аз пеш обичам.“
Граматикът се възмути и започна да настоява, че имат достатъчно средства — първо, а второ, той, Еврих, също обича пеш да ходи и го може не по-зле от варварина, а трето — изобщо не му трябват привилегии. Разбира се, спорът с Вълкодав, както винаги, завърши… пак както винаги. Препирнята с варварина бе занятие напълно безсмислено. Вянинът бе по-упорит от магаре и оставяше доводите на младия учен да тресат въздуха — и толкоз. Накрая правеше както си беше наумил. Направо идеален спътник за далечно пътешествие!… Еврих се успокои чак когато се убеди лично в предимството да седи в самара на гърба на издръжливото магаренце, отколкото да меси с подметки прахта по пътя. След като свикнеш, може дори и книга да четеш, докато животното си върви ли върви… дори с помощта на безотказния Тилорнов самописец и бележки можеш да нахвърляш — благодат! А пътят си остава зад теб, светът е хубав и приятен. Ако не всичко това — събирай нови впечатления и подбирай слова за тяхното описание — така даже е още по-добре, защото разумът не е замъглен от умора. Пък Вълкодав, щом му е толкова мерак, нека си протрива босите пети. Еврих също не бе на себе си след Глор-килм Айсах. И знаеше на свой гръб какво е да се отречеш от живота си. Ето, вчера вянинът бе готов на подвиг и смърт, а днес се прави на хлапак. Ами — нека му.
Пътеките, които се стичаха като поточета от планините, наближавайки Тин-Вилена се сливаха в широк, плътно отъпкан друм. Пътят следваше извивките на брега и градът, разположен над прикрит от малък полуостров залив, постепенно изникваше пред погледа.
Когато основават ново селище, хората искат съвет от Боговете и Ги молят да им покажат добро място, където ще се погаждат със Силите небесни и земни. И винаги се получава така, че най-доброто и праведно място неизменно се оказва и най-красивото. Тин-Вилена също стоеше така, че радваше окото, съзерцавайки я отдалеч. Загледан напред, Еврих наум съжаляваше, че не се приближават към града откъм морето на бързоходна косатка, сиреч нямаше да има в „Допълненията“ описание как над седефените утринни вълни бавно изникват планините, как изгревът шества към долината от върховете им и как накрая на гребена на издигащите се скали става различима крепостта-храм, построена от жреците от остров Толми… Дали е голяма загуба всъщност?…
Между другото, насрещна процесия от жреци, „дочули със сърцето“ благата за тях вест, нещо засега не се задаваше.
— Я чуй къде ще пристигнем — каза Еврих. Развърза торбата си и измъкна поизтъркана книга с напоена с восък кожена подвързия, след което самохвално рече: — Това тук е препис от свитъка на Салегрин, нарочно изпълнен с най-дребни букви, за да не тежи на пътешественика… — Отвори познатата страница и зачете: — „Заливчето, харесано от първите заселници, има форма на подкова. Несъвършените вярвания на жителите на този край са породили предание, повествуващо за шо-ситайнския Бог на Конете, чийто жребец уж ударил тук земята с копито. Островните сегвани пък, които оттогава в немалък брой са се настанили в Тин-Вилена, никаква подкова в облика на залива не съзират. Според тях той повече напомня на леко скъсен силует на кораб…“
Вълкодав мълчаливо слушаше.
— Мисля си… — рече той, когато Еврих реши да прескочи интересните, но не особено полезни във всекидневния живот сведения и зашумоля със страниците напред, за да стигне до същността. — Мисля си за косатката на Астамер… Те пътуваха към Тин-Вилена, за да се поклонят на жреците и да се запишат в наемния отряд. Защото тук уж обучавали на воинско изкуство…
Еврих избухна в смях, без да се откъсва от книгата:
— О, Вълкодав, само не ми казвай, че имаш намерение да се обучаваш!… То остана ли нещо да не знаеш! Бих искал да видя боец, който се бие по-добре от теб!…
Вянинът го погледна без усмивка и промълви:
— Може и да видиш.
Еврих съобрази, че твърде обидчивият варварин може пак да се затвори в себе си, и, зарязал веселието, притвори „Описанията“, поставяйки пръст между страниците. Изобрази на лицето си готовност да чуе спътника си.
— Когато се бих с насилниците на Засечния рид — каза Вълкодав, — един от тях се опита да ми приложи хватка от кан-киро, но го стори погрешно. И после в Кондар забелязах туй-онуй в същия дух… Гарахар да речем. Боравят с изкуството така, сякаш са посхванали нещичко, при това от някой, който не разбира същността му. А в Тин-Вилена, има, така излиза, Наставник… Лош учител. Зъл.