Вянинът кимна и посочи с брада:
— Табелка.
Няколко къщи нататък над суетящата се улица висеше табела: едър бял кон, теглещ натоварена шейна.
— Е, и? — равнодушно попита Еврих. Резбованото дървено изображение не му говореше нищо.
— Тази табела — рече Вълкодав, — я боядисах преди три години.
— Стига бе!… — изуми се Еврих. — В името на къдриците на Най-прекрасната… нима си идвал тук преди три години?… Защо нищо не зная за това?
Вянинът сви рамене:
— Не съм идвал. Табелата стоеше другаде. В солвенската страна.
— Брей че работа!… — възхити се Еврих, но веднага се настрои делово: — И как смяташ, свестен ли е съдържателят на тази гостилница?…
— Онзи път му останах длъжен — каза вянинът най-добрата си похвала за един кръчмар. — Ако насам е дошла не само табелата, редно е да му се издължа.
Първият помисъл на Еврих при тези слова бе съвсем недостоен. Пак разходи!… — застена той вътрешно. Ала веднага се сепна и гневно изкорени лошата мисъл от ума си. Хвана вянина за лакътя и сам го помъкна към гостилницата, бърборейки:
— Непременно трябва!… Може твоят познат да се е преселил тук!… И, щом казваш, че не е някакъв кучи син… ох, извинявай!… ако не е смрадлив пръч, като оня Ретил, дано още утре се разори!… Тогава сигурно ще е добре да се отбием, нали?…
Когато се приближиха и се вгледаха в табелата, Вълкодав забеляза нещо, изплъзнало му се поради одевешната почуда. Край шейната, дали като пазач, дали просто като придружител тичаше голям сив пес.
Зад тезгяха вътре завариха никак не състарения Айр-Дон, който бършеше измитите глинени канчета с везан пешкир. На главата му се мъдреше все същата бродирана кърпа с пъстър зелен орнамент, толкова любим всред източните велхи. Стопанинът вдигна очи към скръцналата врата — опитен кръчмар ще долови този звук даже ако наоколо пеят пиянски песни и тропат с лъжици по масите, само и само да не изпусне нов гостенин.
— Благо тебе, добри стопанино, благо под стряхата на този дом! — гръмко каза Вълкодав на езика на велхите, крачейки към тезгяха и неизвестно защо силно притеснен. — Добро ли е пивото в бъчвите ти?…
Айр-Дон май отдавна не бе чувал велхска реч от посетител, престъпил прага му. Посегна да стори защитен от уроки жест, докосвайки дъбовия плот на тезгяха — за всеки случай, — и отвърна:
— Благодарен съм на Трирогия, ала в дома ми всичко е както преди добре и, по волята Му, пивото не е свършило… ТИ?! — кресна изведнъж, разпознал госта. — Ти!… О, хвала на Богинята на Конете, не съм очаквал тъкмо теб зад цяло море… Ти ли си наистина, вянино?
Той дори изскочи иззад тезгяха и сграбчи Вълкодав за лактите. Вянинът, леко смутен от такова посрещане, изсумтя в брадата си:
— Сега вече виждаш, че вяните наистина не забравяме кому сме длъжни и даже прекосяваме морета, за да си върнем борчовете…
— Какви борчове, приятелю!… — замаха с ръце Айр-Дон. — Та аз се замогнах благодарение на теб! Сигурно видя, че добавих нещичко към табелата, а? Надявах се поне малко да ти се отплатя по този начин… но сега виждам още по-добър!
Мястото на стопанина през това време се зае от пъргав юноша, доста напомнящ на Айр-Дон на младини. А съдържателят вече мъкнеше скъпия гостенин през страничната врата към уютна стая, каквито има в уважаваните кръчми и гостилници и които са предназначени за по-важни люде. Или за такива, които искат да си платят за усамотението. Случва се да искат среща с някого, но така, че да не се набиват на очи. Стаичката на Айр-Дон имаше дори задна вратичка за скришно излизане от гостилницата, както и капак на пода — вход в мазето. Пак за всеки случай. Стените бяха от трупи, но съдържателят беше превърнал помещението в същинско велхско обиталище, провесвайки върху трупите от тавана до пода завеси, извезани с чуден двустранен орнамент, каквито умееше да прави само неговото племе.
Кръчмарят все косеше взор към непознатия спътник на Вълкодав, затова вянинът го представи:
— Мой отдавнашен приятел, учен арантянин, наречен Еврих… — Подсмихна се. — Ще вземе да те разпитва за това и онова, само да не речеш, че ти мисли лошо или е пратен да разузнава твои тайни. Граматик е, пише книга за пътешествията ни и за това какви хора е срещнал. Иска да я постави после… в такова място, където има много други книги и където хората отиват, за да четат…
— В библиотека — поясни Еврих, сядайки на пейка до масата. — Ако странството ни завърши благополучно, добри стопанино, аз наистина се надявам да видя скромния си труд в библиотеката на бляскавия Силион.
Бе решил, че неспирно преследващите ги беди поне временно са прекратени, затова си позволи да се похвали, съвсем невинно. Бе сигурен, че Айр-Дон няма понятие къде и какво е Силион, нито що е то библиотека, но велхът неочаквано прояви интерес: