— Помня, че имаше ябълка на двора — рече изведнъж Вълкодав. — Щеше да я сечеш…
— Щях. Защото не раждаше плод — отвърна Айр-Дон, наливайки в стъклени чаши скъпо сакаремско вино. — Помниш ли как синът ми строши един клон на дръвцето? Ти после замаза отчупеното с вар… Ти го видя моето момче, зае мястото ми одеве… порасна, наследникът! А пък ябълката от онази година като тръгна да ражда — всяка есен в чудо се виждам, толкова ябълки къде да ги дявам!?
Велхът небрежно отчупи залък хляб и, говорейки, го топна в мас, почерпи с него Прилепчо, който веднага скочи от рамото на вянина и протегна муцунка към лакомството. Взе залчето и го загриза, като го придържаше със сгъвките на крилете си като с лапи. Вълкодав премести зверчето от покривката върху дървена дъска, за да не цапа.
На следващата сутрин Еврих се събуди късно и с тежка като буца глина глава. Сакаремското вино се оказа по-коварно, отколкото го помнеше… Умивайки се над дървената кофа, арантянинът смътно си припомни как снощи едва ли не в стихотворна форма излагаше пред добрия домакин пищни описания на пътешествието им с вянина. Тогава му се струваше, че говори необичайно леко и красиво, а словата все идваха такива, че направо да ги записваш и представяш на годишното състезание на поетите, творящи в старинен слог. Ала сега напразно насилваше паметта си за тези бисери, нито една свързана фраза не поиска да изскочи. Само повече го заболя глава. Еврих унило си направи извода, че навярно нищо свястно не е изричал. Бърборил е същите врели-некипели, както всички, прекалили с вино. И надали е изглеждал като изтънчен ценител на прекрасното, а си е мязал на най-обикновен пияница. Все пак нещо изскочи от спомените — неодобрителния поглед на Вълкодав, който май изпи само една чаша. Еврих изсумтя и веднага се намръщи от гнусното усещане на пустота между ушите. Ох, понякога варваринът Вълкодав наистина бива непоносим. Не да се повесели както е редно, от душа! Все на телохранител се прави…
Вянинът впрочем не беше в стаята, която наеха заедно. Бе оставил спретнато оправено легло. Еврих отвори тясната капандурка и погледна навън през прозорчето, примижавайки от ярката светлина — търсеше с поглед вянина, който сигурно подскачаше с дървения си меч из двора, плашейки ратаи и гости… Но Вълкодав го нямаше навън.
Нямаше го и в гостилницата долу, когато след известно време слезе, като криво-ляво се нагласи да изглежда прилично. Общото помещение бе почти празно. Пекарите и метачите на улиците, които се отбиваха да закусят още преди разсъмване, вече се трудеха с пот по челото, а до пладне имаше още време, когато щяха да налетят като скорци на лозе изгладнели млади занаятчии. Айр-Дон, удивително свеж и бодър, стоеше на мястото си зад тезгяха и приказваше с кльощав жилест сегванин, наглед — мореход от Островите. Кръчмарят погледна Еврих, тутакси оцени състоянието му, разбиращо се усмихна и дръпна шнур, който отиваше през дупка право в кухнята. Докато нещастният учен докрета с несигурна стъпка до тезгяха, иззад завесата на кухнята се появи синът на велха и постави пред Еврих дълбока паница с ароматна кехлибарена чорба и отделна паничка варено месо. Еврих подуши гозбата. Миришеше на шкембе и дреболии, на пипер и чесън.
— Яж, яж — засмя се Айр-Дон. — Шерхът не се гледа, а се гълта бързо. Ще ти олекне веднага.
Чорбата „шерх“, както по-късно научи Еврих, беше сакаремско изобретение. Ако се вярва на хронистите, сакаремците първи се научили да правят вино, а значи и първи изпитали мъките на махмурлука. Еврих предпазливо пое паницата, отпи глътка от гъстата течност… беше като огън, по тялото се разпростря пареща топлина, която съвземаше ума, сякаш целебна билка. Челото му се покри с капки пот и той веднага посегна към мръвките. Усети как светът наоколо се избистря по удивителен начин, без повече да се разпада на болезнени късове. Когато паничката бе наполовина празна, младата слугиня, която търкаше масите, се видя на Еврих необикновено привлекателна дама.
Сегванинът наблюдаваше граматика с тънка, съчувствена усмивка. Навярно и той неведнъж бе пъдил главобол по същия начин.
— Айр-Дон ми разказа за теб — обърна се той към Еврих на добър арантски, веднага щом забеляза, че ученият горе-долу се е свестил и е способен пак да разбира разумни речи. — Ти, значи, си отплувал от страната на нарлаките с изчезналата ладия на Астамер?
Миг-два Еврих трескаво премисляше какво да отвърне, като преценяващо оглеждаше морехода и търсеше в него възможна прилика със собственика на потъналата косатка. Не намери такава, поне очевидна, ала кой знае? Случва се и родни братя да имат съвсем различни лица… Очевидно бе само едно — снощи бе приказвал твърде много. И за срещата с Конника. Де да можеше да се сети какво именно е плямпал, вдъхновен от сакаремското вино, проклето да е… Да бе тук Вълкодав, да го избави от неудобното положение, подхвърляйки вярна дума, но вянинът продължаваше да липсва. И къде ли се бе дянал?…