— Искаш да кажеш, че благородният Астамер ви даде лодка, за да се опитате да се спасите? — пак кимна Ратхар. — Прилича му, беше щедър. Ала и ти заслужаваш похвала. След нас, сегваните, твоят народ са най-добрите мореходи. Съумял си да отбегнеш Конника, да запазиш лодката си всред щорм, че и да стигнеш до брега от средата на морето!… Не е като да преплуваш тесен пролив.
Еврих скромно сведе очи:
— Никаква заслуга нямам за това. Искаш — вярвай, искаш — недей, но Конникът ни пощади. Струва ми се, защото малкият сирак се оказа Негов съплеменник. Вълна ни остави върху стремето Му, преживяхме страшна нощ… видяхме как се разби косатката… а сутринта съзряхме съвсем близо брега… Щом се върне, другарят ми ще потвърди моите думи! Не си измислям!
— Какво има да измисляш… — Ратхар Буревестник сдъвка парче риба и наклони глава, сякаш криейки от граматика очите си. Мореплавателят не бе в първа младост, косите му бяха вече прошарени и оредяваха откъм челото, а сивата опашка на тила приличаше на фъндък козина от шугава лисица. — Изцяло вярвам — продължи той, — че Конникът, ако пожелае, и такива ще ги спретне. Много дивни неща стават по света с волята на Храмн, чиято премъдрост е съизмерима само с дължината на брадата Му… Склонен съм да приема, че тук не излъга. Ала за това, как Астамер уж се е държал преди смъртта си, прощавай, но не ти вярвам дори ей толкова…
Ратхар заби пръст в оглозган рибешки скелет и отмери с нокът тънко ребърце.
Еврих отвори уста за възражение, ала сегванинът го превари:
— Стига детски приказки, момко. Аз съм два пъти по-стар от теб и много добре зная що за стока беше Астамер. Воини, викаш?… Герои! Абе, ще заложа на бас всичките си гемии, че прошлякът с кравата пак е бил събрал в Кондар паплач от кол и въже, тръгнали да се наемат на служба при жреците! Няма що, герои… улични главорези. И съм сигурен, че щом са съзрели Конника, цялата шайка начело с Астамер са решили да Го умилостивят с жертва. То се знае, избрали са вас, чужденците. Изхвърлили са ви зад борда, ето така е било. Бъркам ли?
— Не беше съвсем така — тихо проговори Еврих. Гледаше в паницата си и ушите му пламтяха. — Когато гребците рекоха да предложат на Конника кръвта ни, моят спътник ми каза да спасявам момчето и ние сами скочихме, а той остана да се бие на кораба, за да ни даде преднина, после и той скочи… сам…
Ратхар щракна с пръсти, граматикът неволно вдигна лице и срещна очите на събеседника си — остри, пронизващи.
— А накъде гребяха тия нехранимайковци, преди да станат на трески и рибя храна? — поинтересува се той безпощадно. — Съмнявам се, че право така геройски към Конника. Навярно са се опитвали да бягат, да спечелят още миг живот, нали?
Еврих премълча. Нямаше смисъл повече да лъже.
— Трябвам ли ти още да питаш друго? — попита той след малко. Мъчително му се искаше да се скрие, за да не го пари срама за други, вече мъртви хора.
Сегванинът взе от блюдото ново парче риба, топна го в меда с боровинки и го сдъвка заедно с костите, хрускайки.
— Трябваш ми — каза равно. — Айр-Дон спомена, че ти и другарят ти… видях го май вчера, снажен вянски момък, той е, нали? Та кръчмарят ми рече, че уж искате да стигнете до някакъв си остров край Западния бряг. И търсите кораб за натам. Вярно ли е?
Еврих кимна.
— Искам да кажа — продължи Ратхар, — че ако ви взема, ще бия два пъти повече път през вълните, отколкото до Печалната бреза, но съм навит да ви закарам. Само че с едно условие. Казах ти, че съм земляк на Астамер и добре познавам семейството му. Особено него, той все се шматкаше по чужбината и почти не зимуваше у дома, както прилича на един мъж. Ако те заведа при неговите старци, ще можеш ли и на тях да им наприказваш същите красиви лъжи, с които се опита да ме забаламосаш? Нека си мислят, че той наистина е загинал достойно. Все някаква утеха… Кому ще стане добре, ако всички узнаят, че Хег вече го гони по плитчините на студената река?…
Арантянинът не бързаше да отговаря и криеше очите си. Ратхар невярно изтълкува неговите колебания и додаде:
— Не предлагам само дотам да ви закарам, но и обратно. Скоро ще завилнеят есените бури, ама мен, да знаеш, неслучайно са ме кръстили Буревестника…
— Друго ме тревожи — прекъсна го Еврих. — Няма други свидетели на крушението, освен мен и Вълкодав… и момчето. Още никому не сме разказвали за Конника… освен на кръчмаря и на теб. Ала сам знаеш, истината понякога пътешества по неведоми пътеки. Няма ли да се почувстват оскърбени роднините на Астамер, ако някой ден научат какво точно се е случило?
На ума му беше преди всичко описанието на онази нощ в неговата собствена книга. В „Допълненията“ граматикът не бе посмял да лъже. А книгата някой ден кой знае що за хора ще прочетат и от тях ще се разчуе истината за последните часове на морехода Астамер… Истината си е истина, но не ранява ли твърде болезнено безсърдечно добросъвестното излагане на случки, постъпки, факти… Граматикът дори мимоходом обмисли идеята да пренапише съответната глава, да изтъкне нещо възвишено… пък и най-важното в този раздел от книгата бяха сведенията за Конника и за чудесното спасение на тримата корабокрушенци… Кого ще е грижа за шепата страхливци или, ако излъже, за отряда храбреци?…