Ратхар се усмихна криво:
— Бащата и майката на Астамер са много стари и надали ще преживеят още две-три зими. Нека им бъде утеха да мислят, че синът им може лошо да е живял, но поне е срещнал смъртта славно. Колкото до другите роднини… Аз на тяхно място бих благодарил за такава лъжа!
Еврих постави длани на масата:
— Добре. Ще изпълня това, което искаш от мен, като разчитам и ти да държиш на думата си. Кога да дойдем на кораба ти?…
А може, помисли си междувременно, просто да съкратя някои места в главата за корабокрушението, така че хем да не излъжа, хем да не посочвам кой какво поведение е показал пред лицето на опасността? Нещо като: „… и тогава ние се озовахме във водата“. Хм… сигурно точно така се появяват записи, над които напразно умуват поколения учени мъже. Не става ясно сами ли сме скочили, изхвърлили са ни, или пък корабът се е разпаднал под нозете ни — иди че тълкувай след време!…
Човекът с тъмното наметало изведнъж стана и си тръгна, без да бърза, без да обели нито дума. Почти веднага откъм улицата се дочу тежък тропот на конски копита. Неизвестно защо Еврих потръпна.
Според Айр-Дон Вълкодав бе излязъл да „разузнае“ нещо в града и бе казал, че ще се върне привечер. Еврих веднага си припомни какво вълнуваше спътника му по пътя насам и усещането, че нещата се нареждат по най-благоприятен начин, мигновено помръкна. Смени го предчувствие за неприятности. Изчезна желанието веднага да се втурне да събира багажа, като че с това щеше да приближи мига на отплуването, съвсем по детски. Няма да го бъде това отплуване. Никога.
Младият учен вцепенено си помисли, че би могъл да се качи в стаята, както си мечтаеше по пътя, да се заеме с любимото занимание с книгата, а дори и тук, в кръчмата, бе достатъчно удобно да дописва труда си. Та нали за такава обстановка все въздишаше край лагерни огньове и под стрехи на незнаещи грамота племена… Но така и не помръдна от мястото си, мисълта за писане не че му внушаваше отвращение, просто му се стори лишена от капка смисъл. Донякъде това се дължеше на вчерашното напиване, което все пак бе преодолимо с малко повече воля… както казваше Тилорн, цитирайки изречение на отдавна починал мъдрец от своя свят — „И това ще мине“. Да, унинието и отпадналостта минават. Даже да им се наложи да се задържат в Тин-Вилена чак до пролетта, арантът би оползотворил принудителното бездействие, като сложи в ред ръкописите си…
Но защо тогава го наляга такова отчаяние, сякаш душата е готова да падне в бездна? И се разкъсва сега между подтика да хукне да търси Вълкодав и по-осмисленото хрумване да помогне на слугите да нацепят дърва за печката, от която излизат толкова вкусни гозби?… И докато местеше поглед от едната врата към другата, в кръчмата заприиждаха обедните посетители — стражници, майстори, търговци. Когато вече не останаха много свободни места в помещението, Еврих видя Вълкодав да влиза. Гостите на Айр-Дон се озъртаха подире му. Вянин в града, сигурно си мислеха хората. Добре да е само един, ама и тоя стига… я какъв звяр е кацнал на рамото му!…
Еврих все още си седеше на същата маса пред мъждукащата ароматна свещ и блюдо с пържена риба, която им се опря на двамата с Ратхар — много беше, наистина. Вярно, бе изстинала, но продължаваше да буди апетит и с вид, и с вкус, и с миризма. Вълкодав се настани срещу него, позволи на Прилепчо да си грабне късче от златистото лакомство и постави лакти на масата. Нищо не каза.
— Какво стана? Разузна ли, което искаше? — с разтуптяно сърце наруши мълчанието Еврих. Вълкодав кимна бавно. Към тях припряно се приближи запъхтяна слугиня и вянинът я помоли:
— Донеси ми, мила, хляб и мляко. И празна паничка за моето рошаво приятелче…
Прилепчо вирна муцунка, облиза се и издаде дълъг писък, сякаш се представяше, че именно той е „приятелчето“. Получи се забавно — младата велхиня се изкикоти и се отдалечи весело. Вълкодав я изпрати с поглед. Беше замислен.