Пред вътрешния взор на арантянина се появи усмивката на Сигина и той си спомни Засечния рид и тогавашния си страх да не загуби Вълкодав. И защо ли хората се вглеждат истински в ближните си и започват истински да ги ценят чак когато съдбата се кани да им ги отнеме навеки! Защо чак пред края се сещаме за всичко недоизказано, сепваме се, че е трябвало да проявим повече добрина и съчувствие, които сме отказвали преди, докато е имало време в излишък за същото?… А ако бедата вземе, че все пак ни се размине, тутакси забравяме собствените си горещи клетви и продължаваме да се държим както и преди, сякаш не сме съжалявали за поведението си одеве, когато бяхме на ръба?! Мисълта за раздялата, вероятно окончателна, бе непоносима. Еврих отново прегърна спътника си и с усилие изтръгна от пресъхналото си гърло:
— Прости ме, Вълкодав…
— За какво? — учуди се вянинът. — Аз трябва да те моля да не ми се сърдиш… все те дразнех по пътя, а сега те изоставям.
Лицето му бе застинало и безизразно, ала в погледа му Еврих сякаш съзря отражението на всичко, преминало току-що през собственото му съзнание. Замръзна. Мигът отлетя.
Вълкодав се озърна към крепостта и свали длани от раменете на арантянина:
— Не искам да ни видят онези там… Ти върви… братко.
Мъжката раздяла е бърза. Не се вкопчват ръце в ръце, не се отлага неизбежното. Въпреки това на Еврих му се наложи да направи голямо усилие, за да загърби своя брат варварин и да поеме обратно по пътя. Вървеше и не виждаше накъде върви. Дишаше трудно, обръч стягаше гърдите, отляво под ребрата си усещаше тежест. Неочаквано пред него запърха с криле Прилепчо, увисна пред лицето му и, още по-неочаквано, протегна главица и го лизна по носа. Заврещя и се стрелна стръмно нагоре, изчезна като сянка.
Вече съм сам, помисли си Еврих. И затътри нозе нататък.
Завоят скри твърдината зад високи гъсти храсти и право насреща се издигнаха двама яки млади мъже. Със сигурност причакваха граматика, чиято сълзлива скръб мигом пропадна вдън земя. Той веднага зае отбранителна стойка, посегна към меча си и устните му се разтегнаха в зловеща зъбата усмивка. О, Богове, успя да си каже наум, Вълкодав навярно още и до портата не е стигнал, пък аз вече загазих без него…
Единият млад здравеняк вдигна примирително длани:
— Не сме тук да те нападнем, почитаеми!…
— Кои сте тогава? — запита невярващо арантянинът с ръка на меча.
— Принадлежим към по-младшия клан от семейството на великия Сонмор — представи се здравенякът, — и сме тук, за да предложим подкрепа на Сонморовите приятели, пристигнали иззад морето. Позволи ни да ти послужим, като те съпроводим и опазим от ненужното внимание на твърде любопитни люде…
От стените на крепостта добре видяха как двама души се сбогуваха на завоя. После единият тръгна обратно, спъвайки се, докато другият решително продължи към твърдината. Стигна до портата, стисна тежкото клепало от бронз и три пъти удари с него по дъбовите дъски — сякаш глуха камбана заби.
Веднага заскърцаха големите панти на портата и едното й крило се открехна, тъй като единият от заветите на Близнаците гласи: „Ако тропат на вратата ти — отвори!“. И тази повеля винаги се спазва — поне когато дошлият е самотен и не представлява заплаха за цялата крепост, пълна с воини.
— Свети са Близнаците, почитани в три свята — каза Вълкодав и влезе вътре, прекрасно разбирайки какво прави и че може би прави последните си свободни крачки по този свят.
— Свят е и Отецът Им, Предвечния и Неродения — отвърна стражникът, облечен в ризница и с шлем на главата. Беше млад и навярно отскоро се намираше тук, заради което все още възприемаше службата си като почетен дълг, а не като досадно задължение. Шлемът бе лъснат грижливо, движенията — стегнати, наперени. — Какво те води в Дома на Близнаците, добри човече?
Стражникът се чудеше на каква възраст е посетителят. Някога руси, а сега доста побелели коси, обезобразено от белег лице, счупен нос, сива брада… и много спокойни сиво-зелени очи, в които не се забелязваше нито намек за вълнение, страх или любопитство.
Мяза на наемен убиец, я с колко железа се е окичил — реши стражникът. Ясно що за птица е, рече си младият воин, доста такива прииждат напоследък… вярно, че мечът му е хубав и скъп… пък и не всеки идва с прилеп на рамото… Какво пък толкова? Пак си е наемник.
— Дочух — каза Вълкодав, — че Прославените в три свята пратили в този свой Дом учител, който прави воините непобедими…