Щом младежът се махна, Еврих не без известна тържественост извади от торбата си насмолена против влага кесия и дълго размотава стегнатите й връзки. Накрая горящата борина, ронеща нежни въгленчета в коритце с вода, озари свитък чисти пергаментови листа, мастилница със завиваща се капачка и перо за писане, с което граматикът особено се гордееше. Това перо бе изработено от добрия приятел и учител на арантянина Тилорн, човек вещ в много неща, останали неведоми за най-великите умове на Горна Арантиада, да не споменаваме пък Долната. Дивното писало можеше наведнъж да поеме в себе си толкова мастило, че го отдаваше ред подир ред, без да изисква непрестанно топене в съдинката с „кръвта на учеността“ няколко листа подред.
След като удобно разположи принадлежностите на пода, Еврих свали накрайника от перото и за известно време застина. Сетне пое дълбоко дъх, събирайки мислите си като жрец преди богослужение, позабави се още мъничко и с красиви спретнати букви написа върху недокоснатия гладък пергамент:
Допълнения към Описанията на страни и земи, от мнозина премъдри мъже, а най-паче от Салегрин Достопочтени, досега създадени, насетне със силите на Еврих от Фед скромно съставени.
Уви, тъкмо в този момент наблизо липсваше човек, способен да сподели вдъхновения трепет на твореца, застанал в началото на нов забележителен свой труд. Труд, който, може би, ще стане поредната перла във великата библиотека на непомръкващия Силион. Една книга на Еврих вече се пазеше в скъпоценното хранилище, а това изискваше от автора да положи още по-големи усилия в новата си работа. Той се полюбува на заглавието, едновременно простичко, но и изпълнено с достойнство без суетност, след което се зае да пише. Първите слова във всяка книга я отварят за читателя, затова са особено важни. Еврих ги бе измислил много отдавна.
Вълкодав остави спътника си да се занимава със своите си дела и излезе навън. Небето приличаше на измито и вянинът се помъчи да намери в ясната му дълбина една позната звезда. Звездата на Тилорн. Не сполучи — ярко сияйната луна криеше дребните звездици с тънкото си небесно мляко.
„Какво казва за звездите твоята вяра, приятелю Вълкодав?“ — бе го попитал веднъж пепелявовласият мъдрец. Тогава бяха в Бяла вода, малко след като се изхлузиха презглава от Портала. Вълкодав се движеше с мъка, бавно съвземайки се след раняването. Ако в този момент бе почнал да го разпитва някой друг, Еврих да речем, навярно изобщо не би му отвърнал. За всеки случай. С Еврих трябва да се внимава. Ще се хване за някоя думичка, ще ти се присмее. Ще ти каже, че си тъмен варварин. Виж, Тилорн е от друго тесто, той също понякога трудно се понася, ала поне няма да те взема на подбив нарочно. И Вълкодав му отговори:
„У нас вярват, че звездите са очите на душите, които надзъртат към земята от седмото небе, където се намира Островът на Живота. Праведните души си почиват на този небосвод, очаквайки новото си раждане…“
Тогава също бе нощ, над главите им блещукаха неугасимите небесни светилници.
„Ние пък смятаме — рече Тилорн, — че звездната светлина е пратеник на други светове, небето прозира и ние виждаме далечни други вселени!“
„Как така?“ — усъмни се Вълкодав.
„Всяка звезда е огромно кълбо от огън, слънце над други земи…“
Вълкодав реши да не възразява повече. Не обичаше спорове. Пък и беше чувал къде-къде по-засукани вярвания за Всемира. Даже и такива, в които не е оставено място за Боговете. Смешно. Мироздание без стопани! А и в края на краищата има ли значение какъв зрим облик ще приемат очакващите ново въплъщение души? Огнени кълба? С нищо не са по-лоши от другите предположения…
„Виждаш ли онази Звездица еей там, тъкмо до копитото на Лоса?“ — запита Тилорн.
„Виждам я“.
„Там е домът ми — тъжно промълви мъдрецът. — Роден съм в онзи свят, над който същата тая звезда е слънце…“
Словата на стареца прозвучаха сякаш от устата на смахнат. И въпреки налудничавото заявление, Вълкодав му повярва на мига. Може би защото Тилорн хич не умееше да лъже. Бе способен да стиска зъби и да мълчи дори умирайки от изтезания, ала Господарката на Съдбата го е подминала, когато е раздавала на другите хора съмнителната дарба да изопачават истината.
Вянинът само попита: