Джон Лескроарт
Право на милосърдие
Дизмъс Харди #5
Страданието е част от живота.
Страданието се причинява от съчувствието…
Пролог
Миналото възкръсваше и се превръщаше в безкрайно настояще.
Лъчите на следобедното слънце се промъкваха през отворения прозорец, падаха върху лицето на стареца и караха двудневната сива четина по скулите му да прилича на ярка, интересна на вид мозайка. Салваторе Русо се протегна в стария лежащ стол, който бе придърпал по-близо до прозореца. Господ му беше свидетел, че истински хубавото време в Сан Франциско идва толкова рядко, че човек е длъжен да му се наслади.
Спуснал клепачи, той си спомняше за един друг ден, окъпан от слънчевите лъчи. Всъщност, не би могло да се каже, че си го спомня, тъй като всичко беше прекалено живо пред очите му. Отново преживяваше онзи отдавнашен миг.
Хелън Реслър беше на деветнайсет, меднорусата ѝ коса излъчваше сияние. Лежеше по гръб на плажа край Оушън Бийч. Той усещаше топлината на пясъка. Бяха откъснати от света, скрити сред дюните и извивките на плажната ивица.
Сал знаеше, че Хелън го обича, въпреки разликата във възпитанието и начина им на живот. Обичаше силните му мазолести ръце, твърди като камък от работа и бейзбол, обичаше гъстата му коса и широки гърди. Той беше на двайсет и пет.
Не, той е на двайсет и пет…
Отдръпва се, прекъсвайки продължителната целувка. Иска да се наслаждава на съвършените черти на лицето ѝ. Мазолестият му пръст се плъзга по брадичката ѝ, тя взема ръката му и я слага върху гърдите си. Срещаха са едва от месец, но той вече се плашеше от топлината, която се пораждаше между тях. Страхуваше се да търси близостта, физическата близост. Още не бяха го правили.
Нова целувка, от гърдите ѝ излита странен звук. Глад. Ръката му усеща щръкналото зърно под тънката материя на пуловера. Едва в този момент си дава сметка, че тя умишлено е без сутиен. Над главите им крещи гларус, оттатък дюните пулсира прибоят, слънцето пари върху кожата му.
После ризата му се разтваря, гладката ѝ длан се плъзга под нея. Пръстите щипват зърното на гърдите му и продължават надолу, ноктите леко се забиват в кожата на корема. Той отново се отдръпва, за да може да я вижда.
— Всичко е наред — казва. — Сега ще спра.
— Не.
Ръката му я докосва където трябва, тя кима с глава.
Бързо. Тя дърпа колана на панталоните му и го разкопчава.
Късата ѝ поличка се вдига нагоре, увива се около талията ѝ. Той е върху нея, пликчетата отлитат встрани.
Тялото ѝ се извива като дъга и се притиска в неговото. Миг на съпротива, който тя преодолява с рязък натиск и тих вик на болка. После той е в нея, дълбоко в нея. Светът се превръща в експлозия от чувства.
Отваря очи и поглежда надолу. Чувства се изненадан и странно доволен от ерекцията си.
Браво на теб, братко, казва си. Още не сме покойници.
Но мисълта се стопява, както хилядите ѝ посестрими преди това. Както чувството за време. Главоболието се връща — още по-остро отпреди. Той се мръщи, дланите притискат слепоочията му. Силно…
Ето, така вече е по-добре. Господи, спести ми тези болки!
Оглежда се. Стаята е обзаведена от Армията на спасението. Лежащият стол на Сал има няколко счупени пружини и е леко наклонен на една страна, но достатъчно удобен. Над дивана с хлътнали седалки и протрита зелена дамаска виси шперплат, на който преди шестнайсет години се бе опитал да нарисува с акварел „Въздишката“ — своята стара рибарска лодка. Цветовете са избелели, под тях прозира дървото. Но при подходяща светлина, като тази днес, все още можеха да се уловят контурите на лодката.
Пред дивана е поставена масичка за кафе, от двете ѝ страни има други две — от светъл бор, с нашарени от загасени цигари и водни петна плотове. Килимът на пода е толкова износен, че се виждат отделните му нишки.
Но Сал не се нуждаеше от много, освен това притежаваше доста повече от останалите обитатели на тази сграда. Например ъгълче, до което достигат слънчевите лъчи… Жилището беше малко, но с три отделни стаи — тази тук, една кухня и една спалня. Плюс отделна баня. Какво повече му трябва на човек?
На ниската масичка стоеше начената бутилка „Олд Кроу“, до нея имаше полупълна чаша. Сал се наведе, взе я в ръка ѝ я поднесе под носа си. Не помнеше кога си е сипал питие, но това в чашата несъмнено беше уиски. Изпи го на една глътка.
Нещо го човъркаше. Какъв ден сме днес? Трябваше да стане, за да погледне календара в кухнята. Днес май трябваше да бъде някъде, но не помнеше къде.