За човек като Глицки това си беше цяла реч.
Вратата на една празна кабина се плъзна встрани. Влязоха. Ерик се оказа срещу Харди.
— Вероятно работите по някое убийство — подхвърли той. — И се нуждаете от помощта на лейтенанта…
— Не — поклати глава Харди. — Става въпрос за гражданско дело, колкото и невероятно да ви звучи това…
Асансьорът спря на третия етаж и Харди по навик тръгна да излиза. Тук бяха офисите на областната прокуратура, преди време беше работил в един от тях. Отдел „Убийства“ на Глицки беше един етаж по-горе. Харди изчака вратата да се затвори зад гърба на Франко и попита:
— На колко е години?
— Не знам точно. Двайсет и пет — трийсет, предполагам…
— И вече му възлагат дело за убийство?
— Сигурно е убийство по непредпазливост — сви рамене Ейб.
— Все пак е убийство — настоя Харди. — Колко такива дела може да са минали през ръцете му?
— Не знам, Диз — отвърна Глицки и тръгна да излиза през отворилата се врата. — Не съм го назначил аз, а областния прокурор… Ако тези неща наистина те интересуват, слез долу и поискай служебното му досие…
Тръгна по коридора към кабинета си без да поглежда назад.
Харди го последва, продължавайки да се пита как е възможно млад прокурор без опит като Ерик Франко да получава назначение за дело във Върховния съд и дали очакват от него да спечели, дори ако делото е за убийство по непредпазливост…
— Всъщност не очакват, това е простият отговор — рече Глицки. — Всичко е въпрос на политика.
Харди стоеше в лишената от врата остъклена будка, която Глицки използваше за кабинет. Оттатък, натъпкани плътно едно до друго, имаше още четиринайсет бюра, събрани по двойки. Това беше работното място на останалите служители в отдела. Върху двете носещи колони в средата имаше плакати с обяви за издирвани престъпници, жълти възпоменателни бележки, под тях стърчаха автомати за кафе и охладена вода. Преди години част от общото помещение с размер три на два метра е била преградена с шперплатова стена и така се е получил „кабинета“ на лейтенанта. По някое време свалили вратата за пребоядисване и никога не я върнали обратно.
Глицки се настани зад голямото, отрупано с папки бюро. Нямаше нищо против желанието на Харди да си поговори с инспекторите Сара Евънс и Марсел Лание, стига те да се съгласят… А и двамата бяха достатъчно открити, за да му кажат направо, че не желаят да говорят за разследването си. При евентуалното им съгласие обаче, Харди имаше всички шансове да разбере какво точно в апартамента на стария рибар е разклатило предупредителните звънчета в главата на Евънс и я е навяло на мисълта, че смъртта на Сал може и да не се окаже самоубийство…
За съжаление и двамата бяха навън. Харди се разтъпка до тоалетната, после се върна в будката на Ейб и повтори въпроса си относно Ерик Франко. На който пак получи същия отговор: ставало въпрос за политика…
— Нима загубените дела са политика? — учуди се той.
— Май наистина трябва да слезеш един етаж по-долу — въздъхна Ейб. — Ще откриеш един съвсем нов свят… — После отвори някаква папка пред себе си и изръмжа: — Няма ли най-сетне да ме оставиш на мира? Не виждаш ли, че имам работа?
— Виждам — ухили се Харди. — И дори се опитвам да те оставя на мира…
— Убеден съм, че ще успееш — кимна лейтенантът и се задълбочи в папката. — Знаеш къде е изходът, нали?
Дейвид Фрийман беше в обичайния си измачкан костюм, готова конфекция. Вратовръзката му беше в тон с убития бежов цвят на сакото, но и двете бяха доста измачкани. Небрежно преметнал крак върху крак, той се беше настанил на кожения диван в кабинета на Харди и пушеше пура. Оръфаните маншети на панталоните му стърчаха над стъклото на ратановата масичка за кафе. Богатият собственик на тази сграда и известен адвокат приличаше по-скоро на лишен от средства клиент. Беше прехвърлил пенсионната възраст, с напълно побелели вежди и бакенбарди. Кръглата плешивина на главата му беше покрита със старчески петънца, но този човек все още беше авторитет в съдебната зала и всички се съобразяваха с него.
С чувство на превъзходство Фрийман се зае да разясни на Харди какво означават думите на лейтенант Глицки.
— Наистина става въпрос за политика и причина за това е нашата многоуважавана областна прокурорка Шарън Прат…
Харди знаеше добре какво бе станало на изборите миналия ноември. Прат беше победила един силен и доста популярен конкурент в лицето на Алън Рестън, вече изкарал първия си мандат на главен прокурор. Той не само беше демократ — каквито задължително трябваше да бъдат повечето от политиците на избираеми длъжности в Сан Франциско, но и действащ прокурор от кариерата, при това от афроамерикански произход. Много хора в този град, включително Харди, бяха убедени, че този безспорно способен и популярен юрист загуби надпреварата за най-високия пост в щатската правораздавателна система благодарение на безкомпромисното си отношение към престъпността. Каква ирония на съдбата!