При нормални обстоятелства адвокат с частна практика като Харди не би се заловил с подобни дела. Обикновено те бяха работа на големите адвокатски кантори, които обслужват различните застрахователни компании. Исковете се уреждат между тях, обикновено още преди да се стигне до съдебно решение, някой изплаща обезщетенията, друг получава нещичко (по правило доста по-скромна сума от заявената), а в крайна сметка именно адвокатските кантори излизат на печалба, прибирайки тлъсти хонорари.
Но в този случай застрахователят на „Триптек“ отказа да плати потрошените компютри, стигнал до заключението, че компанията е представила невярна бройка в транспортните документи, придружаващи стоката. Това беше причината, поради която в кантората на Дейвид Фрийман се появи президентът на „Триптек“ — един загладен тип с посребрени коси от Лос Алтос на име Дайсън Брънел. Желанието му беше да наеме свой личен адвокат, който да защитава интересите му извън веригата застрахователи.
Брънел се надяваше да се стигне до предсъдебно споразумение за щетите, за доста внушителна сума, една трета от която щеше да влезе в джоба на Фрийман. Преценил, че искът на „Триптек“ срещу пристанищната управа е състоятелен, Фрийман подписа договор за процент от споразумението плюс разходите, след което прехвърли делото на Харди, с когото се споразумя за почасово заплащане.
От този развой на събитията всички бяха доволни.
Ето защо през остатъка от следобеда и цялата вечер Харди остана наведен над цифрите. От известно време насам подозираше, че „Триптек“ върти някакви номера с броя на компютрите в контейнера, голяма част от които все още лежаха на дъното на океана, на двайсет и пет метра под водата на кей 17 в Оукланд. И въртеше тези номера на него, собствения ѝ адвокат! Май щеше да излезе, че тези типове наистина са претоварили контейнера…
Разбира се, „Триптек“ щеше да твърди, че дори това да е истина, то не може да бъде причина за катастрофата, тъй като общото тегло на контейнера си остава далеч по-ниско от проектираната здравина на въжето на крана, който бе направил гафа. И Харди щеше да твърди същото, тъй като това му осигуряваше хляба…
И тъй нататък, и тъй нататък…
В осем затвори папките и ги прибра в бюрото, а когато най-сетне намери място за паркиране на четири пресечки от дома си, навън отдавна се беше мръкнало. Някой ден ще трябва да ликвидирам част от тази хубава тревна площ пред къщата и да си осигуря място за паркиране, рече си с въздишка той. И този ден трябва да е близо, в противен случай скоро ще се прибирам у дома в десет и половина вечерта, паркирал на два километра от входната врата…
Другият вариант бе да зареже колата. Но това означаваше да използва градския транспорт, което би било безумие. И най-идеалните автобусни линии не можеха да покрият разнообразните му маршрути. А линиите бяха далеч от съвършенството и това автоматически решаваше въпроса. Това е животът в големия град, друг няма…
Може би трябва да се изнесат извън града. Това изглеждаше единственото разумно решение. Продават малката къщичка в центъра, преселват се в предградията, хвърлят половин милион долара за жилище с три спални и две бани някъде в Милбро, след което Харди се оказва горд притежател на собствен гараж…
Изтощен от умора, той най-сетне се добра до портичката и спря да хвърли един поглед на имота си. Адвокатското куфарче в ръката му тежеше като гюле, чувстваше се на сто години.
Но къщата си я обичаше. В това съмнение нямаше. Беше единствената еднофамилна къща на улицата, всички останали парцели бяха застроени с три и четириетажни блокове, плътно наредени един до друг. Изпитваше почти неестествено привличане от полянката с големина на пощенска марка, от бялата дъсчена ограда и малката тераска, на която някога Франи и децата изчакаха да се прибере у дома. Някога, когато все още се прибираше по светло…
Сега прозорците светеха с подканяща светлина. Бутна портичката, до ушите му долетя тихата музика, която идваше отвътре.
Очите му с изненада се спряха на Ейб Глицки, който бе полуседнал на кухненския плот и внимателно си избираше ядки от купата пред себе си.
— Какво правиш тук? — попита Харди. — Няма ли да оставиш малко кашу и за мен?
Към него пристъпи Франи. Дългата червеникава коса падаше свободно към раменете, в зелените ѝ очи проблясваха весели искрици, подсилени може би от чашка шардоне. Беше облечена в черни шорти за джогинг от ликра, маратонки и зелено-бяла тениска с герба на Орегон. Надигна се да го целуне по бузата, ръката ѝ се уви около кръста му. Той я притисна към себе си, усети успокояващият натиск на твърдото ѝ бедро, стана му хубаво.