— Не става въпрос за Ейб — поклати глава Харди. — Той вече не разследва, а само придвижва документацията. Става въпрос за един нов инспектор. Може би…
— Това означава, че твоят клиент е заподозрян, така ли?
— Заподозрян е силна дума. Той просто се тревожи, че нещата вървят натам. Има нужда някой да му държи ръката, нищо особено…
Франи отново кръстоса ръце на гърдите, помълча малко, после тръсна глава:
— Нищо особено, но въпреки това началникът на отдел „Убийства“ лично се появява у дома да ти съобщи резултатите от аутопсията!
Харди пусна гъбата и се обърна да я погледне.
— Не искам отново да се занимавам с убийства, Франи. Ако се стигне до това, сигурно ще откажа. И без това нямам време. Случаят пробуди любопитството ми, нищо повече. При него има някои неща, които с положителност са по-интересни от падналия контейнер на „Триптек“. Бащата на Греъм е бил болен от Алцхаймер. По всичко личи, че се е самоубил, но има вероятност някой да му е помогнал…
— Греъм?
— Твърди, че не е… От мен иска да му помогна за наследството и нищо повече.
— А ти вярваш ли му?
— Нямам причини да не му вярвам — извъртя очи Харди. — Поне за момента…
— Добре изиграно — хладно оцени поведението му Франи. Ръцете ѝ останаха скръстени, от гърдите ѝ излетя въздишка: — В крайна сметка обаче той ще бъде обвинен, а ти ще поемеш защитата му, нали така?
— Не.
— Обещаваш ли?
— Не мога да го защитавам, Франи. Първо, защото на главата ми е „Триптек“ и това, ако забелязваш, ангажира цялото ми време. Второ, ако евентуално бъде обвинен в убийство, Греъм няма да може да плати на адвоката си. Дори ако този адвокат съм аз, с моите изключително ниски тарифи. Ще му се наложи да приеме служебен защитник и това никак няма да е трудно… Един куп акули в бранша ще надушат кокала и ще са готови да го защитават безплатно…
— Не чух да ми обещаваш, че няма да си една от тях.
— Това не се налага.
— Отлична заключителна пледоария — рече с въздишка Франи.
Патологичното заключение лежеше върху бюрото на Сара. Двамата с Лание току-що се бяха прибрали в управлението, работният ден беше към края си. Тя реши да остане малко, тъй като трябваше да отхвърли насъбралата се писмена работа. Така я завари експерта по пръстови отпечатъци. Оказа се, че апартамента на Сал гъмжи от отпечатъци на Греъм Русо: върху сейфа, върху стъклените флакончета с морфин, върху спринцовките. Греъм бе заявил на Лание, че не знае как баща му се снабдява с морфин и че всъщност е бил само един-два пъти в жилището му. Подозренията на Сара се усилиха.
Съдебният патолог заявява, че случаят не е категорично самоубийство, а това означаваше само едно: Сара и нейният партньор трябва да изяснят какъв категорично е той… Тя вече знаеше откъде ще започне. Имаха достатъчно основания да искат заповед за обиск в жилището на Греъм Русо. Беше убедена, че там ще открият доста интересни неща. Съдията, който подписа заповедта, беше напълно съгласен с нея…
Трета глава
Светът в близост до леглото на Харди изведнъж стана ужасно шумен. Изтръгнат от лапите на сън като за световен рекорд, той простена, надигна се и стовари длан върху будилника. Настъпи миг на благословена тишина, бързо прогонен от втори пронизителен звън.
— Телефона — промърмори Франи.
Харди сграбчи слушалката, очите му механично пробягаха по цифрите на дигиталния будилник. Седем сутринта.
— Централна гара! — дрезгаво обяви той.
— Току-що ме събудиха със заповед за обиск! Какво да правя?
— Имат ли заповед?
— Нали ти казах — имат!
— Спокойно, Греъм. Трябва да ги пуснеш.
— Вече го направих.
Харди хвърли поглед към прозореца. Навън се стелеше гъста мъгла.
— Какво търсят?
— Един момент — рече Греъм, после гласът му прозвуча така, сякаш чете някакъв официален документ: — Ампули с морфин, запечатани и използвани спринцовки, картички на бейзболни величия, спортни пособия, документи, върху които са записани кодовете на домашен сейф и банкова касета…
— Защо мислят, че можеш да притежаваш всичко това?
— Не ми казват. Показаха ми само заповед за обиск, а не клетвена декларация. Казаха, че ми вършат услуга, като ми позволяват да ти се обадя…
Това е истина, рече си Харди. Значи нещата не са толкова зле. Все още…
Полицаите позвъниха на вратата на Греъм точно в седем. Най-ранният час, разрешен от закона. Хората, които са приемали този закон преди време, очевидно са помнели кошмарите от времето на нацизма, когато есесовци с поскърцващи ботуши са разбивали врати посред нощ. Именно те решили, че полицията няма право на обиск между десет вечерта и седем сутринта, с изключение на случаите, при които има опасност от унищожаване на улики или бягство на заподозрените…