— Не сме правили никакви задкулисни сделки! — ревна Драйсдейл, стъпил на едно от бетонните кубчета, които маркираха пешеходната зона. Очите му бързо пробягаха по тълпата: — Нима не виждате, че тази жена не е на себе си и говори глупости?
— Вие изправихте пред съда Греъм Русо, макар отлично да знаехте, че той не е убил баща си! — не му остана длъжна Прат. — Това обяснява всичко! — Областната прокурорка очевидно се чувстваше много добре сред разбунената тълпа. Гласът ѝ рязко се повиши: — Някой тук да си мисли, че не става въпрос за асистирано самоубийство? Някой да каже, че е извършено предумишлено убийство? Хайде, говорете, аз чакам!
Каква ирония на съдбата, рече си със скрита въздишка Харди. По всичко личеше, че само Сара и екипът на защитата вярват във версията за убийството на Сал. Но сега не беше времето да се говори за това…
— Защо не попиташ приятелката си Барбара Брандт, Шарън? — не се предаваше Драйсдейл. — Защо не я попиташ кога се е срещала с Греъм Русо и дали изобщо се е срещала с него? Тук мога да ти помогна и аз: тя никога не го е виждала! Направихме си труда да я проверим, Шарън… Тя е една обикновена измамница!
— Лъжеш! — ревна Брандт. — Това е…
— Не позволявай на истината да се изпречва на пътя ти! — сряза я Драйсдейл, окончателно вбесен. — Това никога не ти се е случвало! — Очите му попаднаха върху Сара, пръстът му се насочи в гърдите на Прат: — Между другото, каква ще бъде наградата на сержант Евънс за днешните ѝ показания? Може би ще я назначиш за личен шофьор?
Изпаднал в необичайната роля на умиротворител, Фрийман вдигна ръка и подръпна сакото на Драйсдейл.
— Това вече е прекалено, Арт — рече той. — Овладей се, моля те!
— Проклета пародия! — продължи Драйсдейл, но пламът му очевидно започна да угасва.
Харди чу едно „губещите винаги се пенят“, предназначено за тълпата, но явно Прат също си даде сметка, че публичните скандали са недопустими за добрия политик. В следващия миг Драйсдейл вече си пробиваше път към паркинга, следван по петите от Соума.
— Какво става? — попита внезапно изскочилият отнякъде Глицки. — Защо Арт е вбесен?
— Евънс му сви малък номер — светкавично се окопити от изненадата Харди. — А Арт си мисли, че в дъното на този номер се крие Шарън. Според мен е малко преуморен…
— Колко малък беше номерът?
— О, нищо особено — храбро излъга Харди.
Но Греъм, с белезници и затворнически комбинезон, очевидно се почувства засегнат.
— Каза, че ми вярва — надуто съобщи той.
— Значи си специален — промърмори Глицки, после се извърна към униформения полицай: — Карл, защо този човек още е тук?
Карл очевидно умееше да отгатва настроенията на началството и вече побутваше Греъм пред себе си.
— Водя го към единичната килия, лейтенант — съобщи през рамо той.
Тълпата започна да оредява. Част от хората — предимно репортери, привърженици на Греъм и самият Фрийман — бяха тръгнали подир Драйсдейл и Соума. Наслаждавайки се на вниманието на фоторепортерите, Прат поведе друга групичка в обратна посока.
Евънс и Лание останаха сами. Скръстили ръце пред гърдите си, те мълчаливо наблюдаваха как отвеждат Греъм.
— Ейб, бих ти предложил да не обръщаш внимание на политическите шумотевици, а да провериш алибито на Джордж Русо — обади се Харди. — Това е братът на Греъм…
— Знам кой е.
— А знаеш ли къде е бил, когато на Сал са му видели сметката?
— Това не ме интересува.
— Е, хубаво. После да не кажеш, че не съм те предупредил…
Но никой от двамата не помръдна от мястото си. Натикал ръце в джобовете си, Харди се питаше дали Сара няма да дойде да каже нещо. Глицки бе кръстосал ръце пред гърди и стоеше като вкопан на мястото си. Челюстта му леко се движеше, белегът над горната му устна беше побелял. От гърдите му най-сетне се откъсна въздишка, главата му помръдна по посока на Харди:
— Значи Евънс обяви, че вярва на твоя човек, а? — процеди той. — Направо от банката на свидетелите?
— Каза, че може да му се има доверие.
— Как така? Да не би съдията да беше заспал?
— Фрийман — рече с доволна въздишка Харди. — Тоя тип е магьосник! Една-единствена думичка, представяш ли си? Разбира се, след това Драйсдейл направи възражение и съдията го прие, но вече беше късно. Заседателите чуха каквото трябваше да чуят!
— Как така изведнъж? — присви очи Глицки. — Фрийман изобщо познава ли Евънс?