— Но Сара ще си има големи неприятности, нали?
— Напълно възможно — кимна с въздишка Харди. — Но както вървят нещата може и да получи медал, особено ако Прат е решила да се намеси по-активно в делото…
— Нещата са сериозни, нали?
— Много сериозни. Нещо като гражданска война — брат срещу брат, син срещу баща… Всички се ненавиждат. Аз също си имам един проблем, при това доста сериозен…
— Пак ли? — погледна го съчувствено Франи.
— Не, този е стар — усмихна се Харди. — Мъчи ме вече седем-осем часа и се нарича Лелънд Тейлър…
— Да не би да е престанал да ти плаща?
— Още не, но и това може да стане…
Разказа ѝ за сутрешния си разговор с Греъм. Ще бъде принуден да предупреди Лелънд за предстоящо разследване на семейството му и Лелънд вероятно ще спре плащанията.
— А ако все още те бива в аритметиката, скъпа моя, може би ще пресметнеш, че той е последният ми източник на приходи — заключи с горчивина Харди и наклони чашата си, за да събере последните капчици джин. — Но в момента аз просто не мога да му кажа това, особено след развоя на днешните събития…
— Джордж трябва ли ти?
— Уж все си повтарям, че не ми трябва, но на практика е обратното — поклати глава той. — Защото докажем ли, че той е убил Сал, Греъм автоматически ще бъде оневинен. Значи ми трябва. Което означава, че трябва да започна да го разследвам… И да се превърна в труп.
На вратата се почука и Харди учудено погледна часовника си. Минаваше десет и четвърт. Сигурно е Сара, рече си той. Съсипана след днешните показания, има нужда от съвет и утеха…
Денят му беше започнал в пет и половина, въпреки че беше легнал в един, при това след скандал с Франи. Сериозно се беше замислил да поиска един ден почивка от Солтър, и то преди да бъде уведомен, че е изпуснал над половин милион долара, преди маратона в съдебната зала, преди изтощителната битка с децата…
На това трябва да се сложи край, реши той. Просто не мога да продължавам по този начин!
Но не можеше да откаже подкрепата си на Сара. Тя работеше за него, при това добре. Няма как да ѝ обърне гръб, при това точно в тежък момент като този. Направи усилие да стане от стола, отиде до вратата и я отвори.
— Трябва да поговорим — рече Глицки.
Трийсета глава
Градското каране е толкова лишено от напрежение, колкото настроението в зъболекарска чакалня, помисли си Сара.
Марсел мълчеше зад волана. Беше включил радиостанцията — нещо, което почти никога не правеше. Диспечерът насочваше патрулни коли към Потреро Хил, където избухнал битов скандал. В заведение за бързо хранене на щатската магистрала се извършваше обир. В китайския квартал избухнала престрелка, имали нужда от подкрепата на две допълнителни патрулни коли.
В крайна сметка Сара не издържа, пресегна се и изключи шумната кутия.
— Хайде, време е да свикнеш с тази мисъл — рече тя. — Винаги съм твърдяла, че не го е направил…
— Не е там работата — поклати глава партньорът ѝ. — Ние сме свидетели на прокуратурата. Може да ни прецакват разследванията, може да се държат като абсолютни задници, но те са наши задници!
— Твои може би, но не и мои — отсече тя. — Слава богу, че Глицки най-сетне се събуди…
Лание ѝ хвърли кратък, изпълнен с погнуса поглед, после отново закова очи на пътното платно.
— Че какво друго може да стори? Може би да чака окончателно да му навреш носа в лайната? Да го представиш като абсолютен гъз, който не си е свършил работата докрай, макар прекрасно да знаеш, че няма начин да я свърши? Едно ще ти кажа, момичето ми… — Замълча рязко, сякаш си беше прехапал езика.
— Какво?
— Нищо, няма значение…
— Да бе, няма значение! — имитира го тя.
— Добре тогава! — стисна зъби той. — Ще ти го кажа! Ти си първата жена, която дойде на работа в отдел „Убийства“. И все още си при нас само защото си жена! Затова, ако обичаш, не ми демонстрирай загриженост за Глицки! Ти го направи за смях и човекът е длъжен да си прикрие задника!
— Нима намекваш, че съм постъпила в отдела благодарение на някаква специална квота, отпусната за жени? — процеди с опасна нотка в гласа тя.
— Нищо не намеквам — троснато отвърна Марсел. — Но съм сигурен, че ако мъж бе изтърсил подобна глупост от банката на свидетелите, вече отдавна щеше да регулира движението някъде из Тейравал!
— Но аз бях права!
— Добре де, присъединявай се към тълпата колкото щеш! Прат също мисли, че е права. Тя винаги е права…
Опряла лакът на отворения прозорец, Сара гледаше мрачните улици на Тендърлойн, през които минаваха.