Този път Солтър отхвърли възражението на прокурора, изразявайки становище, че въпросът не е насочващ. Блу може да прецени с приблизителна точност колко дълго е спала. Отговорът ѝ беше положителен. Харди е прав, паузата между двата вида звуци наистина е била доста продължителна…
— Благодаря, Блу. Нямам повече въпроси.
Соума направи опит да си възвърне част от изгубените позиции и поиска допълнителни въпроси.
— Блу, ние разполагаме с копие от показанията ви пред инспектор Лание — започна той. — В тях вие твърдите, цитирам: „Чух да се отваря врата, после подът изскърца, там очевидно имаше и друг човек“…
— Това е вярно.
— Добре. Да продължим с тези показания. Бихте ли ги прочела сама?
Блу пое листа и прочете подчертаните думи в него:
— „А после чух и други звуци“…
Соума търпеливо кимна и попита:
— Не означава ли това, че сте чула тези звуци след пристигането на непознатия?
— Не — отвърна свидетелката и на лицето ѝ се появи обидено изражение: — Не исках да кажа това.
— Но сте споменала за други звуци, нали?
— Това е вярно — кимна Блу. — Обаче не съм искала да кажа, че са дошли след появата на другия човек. Казах после в смисъл, че такъв беше редът на мислите ми…
Лоша новина за младия прокурор, който очевидно не се беше замислил върху начина на изразяване на свидетелката. За него после е равнозначно на след, но за човек с по-слабо образование и култура думичката после очевидно може да бъде безкрайно разтеглива.
А Харди бе обърнал внимание на тази подробност още в хода на подготовката на разпита, при предварителните си разговори с Блу…
Соума не искаше да се предаде. Всичко това му се струваше безкрайно несправедливо. Как е възможно подобно невежество?! Обърна се с лице към съдебните заседатели и гневно повиши тон:
— После винаги означава след, Блу! Нима тази проста дума може да има някакво друго значение?!
Харди би могъл да направи възражение за обида на свидетелката, но светкавично прецени, че е по-добре да остави прокурора да довърши акта на самоубийството си.
— Сигурно сте прав — сви рамене Блу, но позицията ѝ си остана категорична: — Аз обаче не исках да кажа „след“…
През една от следобедните почивки Харди получи бележка от Глицки, донесена в залата от някакъв униформен полицай. Ейб се интересуваше къде могат да се срещнат при относително уединение, веднага след края на съдебното заседание. Харди се замисли за миг, после надраска няколко думи върху листчето и го тикна в ръцете на ченгето.
Глицки му беше спасил препитанието.
Заповядвайки на Сара да провери дали Джордж и Дебра имат пръст в убийството на Сал, той го бе освободил от неприятното задължение да уведоми Лелънд, че собствените му пари се използват за разследване на членове на семейството му. Нещата вече бяха изцяло в ръцете на полицията.
Снощи почти не засегнаха темата за обтегнатите си отношения. Те бяха вече минало, оставяйки след себе си леко горчив вкус… Съсредоточиха се главно върху продължителния разговор между Глицки и Сара Евънс, след който лейтенантът бе променил решението си да приключи следствените действия.
Останалата част от следобеда изтече в разпит на четирима второстепенни свидетели — всичките съседи на Сал, които бяха виждали Греъм в блока или около него. Харди им задаваше едни и същи въпроси: Дали са забелязали наличие на обтегнати отношения между Греъм и Сал? Дали на девети май са чули или видели някаква борба в апартамента на Сал или в близост до него?
Отговорите и на двата въпроса бяха отрицателни.
Западният вятър огъваше стволовете на кипарисите в парка Линкълн, покрай който пълзеше колата на Глицки. Слънцето водеше тежка битка с парцаливите облаци. Когато успееше да ги победи, лъчите му падаха косо и дърветата хвърляха дълги сенки. До Мейсоник имаше тежък трафик, по тази причина лейтенантът зави обратно и подкара към Еджууд.
Намери място за паркиране, отвори вратата и слезе. Тук горе нямаше дори следа от вятър, палави ангелчета бяха разпорили облаците на дълги и равни ивици. Пресече улицата и се насочи към адреса, който бе получил от Харди.
Адвокатът го чакаше облегнат на колата си, със скръстени ръце.
— Надявам се тук да ти хареса — усмихна се той. — Не можах да се сетя за по-уединено място…
— Къде сме? — огледа се лейтенантът.