Джиоти дишаше тежко, но все пак успя да го поздрави с нещо като усмивка. Изтече около секунда, преди да го познае.
— Ранобуден сте, господин Харди…
Харди имаше чувството, че вече е пладне.
— Налага се — отвърна той. — До осем трябва да депозирам в Палатата един официален иск. Спомних си, че редовно бягате за здраве и реших да ви хвана преди това.
— За съжаление не толкова редовно — запъхтяно рече Джиоти и махна по посока на вратата зад тях, която незабелязано се беше отворила. Човек от охраната, или пък в джоба му има дистанционно?, безмълвно се учуди Харди. — Ще влезете ли?
— Не, благодаря — окопити се той. — Ще ви отнема само минутка…
— Добре, казвайте.
— Чувал ли сте Сал да споменава името Сингълтери? Джоан Сингълтери?
Това беше зъбното колело, което блокира мисловните процеси в главата му снощи. Месеци наред двамата с Греъм бяха разсъждавали за непознатите страни от живота на Сал, за тайнствената Сингълтери, но не бяха стигнали до нищо съществено. Но снощи, оставил главата си на празен ход, той изведнъж се сети, че Джиоти и Сал Русо са били приятели именно тогава — преди години. Ходили са на риба, играели са бейзбол, удряли са по чашка заедно…
Чувството, че Джоан Сингълтери е играла важна роля в живота на Сал ставаше все по-силно. Може би именно Джиоти ще хвърли светлина върху тази тайнствена личност.
Стори му, че в очите на съдията се мярна нещо особено. В следващата секунда вече изглеждаше съвсем нормално — любезно замислен, с все още неспокойно дишане.
— Мисля, че не — попари надеждите на Харди той.
— Става въпрос за стара приятелка, може би още преди Хелън да се появи в живота му…
Джиоти помисли още известно време, после поклати глава:
— Съжалявам… Нещо важно ли е?
Окачил равнодушната маска на лицето си, Харди отвърна, че просто се е натъкнал на това име, което очевидно няма да послужи за нищо. Днес беше първият ден на защитните му пледоарии и той се нуждаеше от всичко, което би му свършило работа. Ако въпросната Сингълтери има нещо общо с парите в сейфа, или нещо такова, това би могло да го насочи към друг заподозрян…
Вероятно част от разочарованието му си беше проличало, тъй като съдията протегна ръка и приятелски го потупа по рамото.
— Не зная дали изобщо ще ви трябват заподозрени — рече той. — Внимателно следя хода на делото и имам впечатлението, че то се развива доста добре за вас…
— Щеше да се развива още по-добре, ако можех да посоча истинския убиец…
— Несъмнено — съчувствено кимна Джиоти. — Но вие водите битката много добре.
— Между другото, исках да ви благодаря за показанията…
— Казах истината, нищо повече — сви рамене съдията. — Нямаше никакви доказателства за наличието на борба. Бях запознат с вашата стратегия и знаех накъде биете, за разлика от Драйсдейл и Соума…
Харди се позволи една дяволита усмивка:
— Получи се доста добре, нали?
— Ако имате предвид онези алюзии в стил Хемингуей — да — ухили се широко Джиоти. — Признавам, че сте роден за адвокат, господин Харди. С удоволствие бих пийнал чашка с вас, след като всичко това приключи и не ви се наложи да обжалвате…
Този човек не пропуска нищо, рече си с уважение Харди.
— И като нищо ще ми извиете ръцете, нали? — подхвърли той.
— Напълно възможно — кимна съдията, после на лицето му се появи тъжно изражение: — От време на време Сал страшно ми липсва… Смешно, нали?
— Защо да е смешно?
Съдията стисна устни, от цялата му фигура пролича, че съжалява за проявената сантименталност. В следващия миг тялото му се отпусна, а на лицето му изплува някаква странна, малко наивна усмивка.
— Имате ли истински приятели, господин Харди? — попита той.
— Няколко — сви рамене Харди. — Предполагам, че в това отношение съм извадил късмет…
— Някога и аз мислех така… Но медалът има и обратна страна, за която никой не иска да те предупреди…
— Какво означава това?
— Веднага бързам да добавя, че винаги съм искал точно това, което съм постигнал… Но за да го постигнеш трябва… как да кажа… трябва да си създадеш такива приятели… Обикновено това става, когато кариерата ти е във възход. Каниш гости, ходиш на гости, контактуваш… Впечатляваш хората с ума си, с професионалните си качества, с остроумието си… Чак свят ти се завива…
— Сигурно е така — кимна Харди. Не беше сигурен накъде бие с тези интимности Джиоти.
— После получаваш поста… — Върху лицето на съдията се изписа разочарование, или по-скоро съжаление за другите пропуснати възможности. — И всичко свършва. Отрязан си отвсякъде. Някои по-разумни съдии се справят добре. На останалите им липсват приятелите, но са принудени да се примирят. Приятелството е нещо опасно, от него до конфликта на интересите има само една крачка… Но нали си получил поста точно благодарение на тези приятели? И изведнъж вече нямаш право на топли чувства към тях, на искрени отношения. Оказваш се съвсем сам…