— Сал е бил вашето изключение! — изведнъж разбра Харди.
— Последният ми истински приятел — кимна Джиоти, огледа се да види дали са сами и тихо добави: — С него можех просто да се отпусна! Да бъда такъв, какъвто винаги съм искал да бъда. Предполагам, че затова ми харесаха вашите хемингуейски алюзии. Това е стилът на Сал. Той знаеше много неща, беше забавен, с него винаги се чувствах добре…
Харди махна с ръка към внушителната сграда зад гърба си:
— Там вътре не си правите много майтапи, а? — попита. — Нито пък си погаждате номера…
— Животът там е прекалено сериозен, господин Харди — дрезгаво отвърна съдията. — Не вярвайте на онези, които твърдят обратното… — Замълча, после тръсна глава и решително прогони сантименталните спомени. Просто нямаше време за тях. — Но някой ден наистина ще пийнем по чашка. И аз ще започна да ви наричам Дизмъс…
— Страхувам се, че дори и тогава аз ще си остана на „Ваша Светлост“ — направи гримаса Харди.
— Ето виждате ли? — разсмя се на висок глас Джиоти. — Точно това имах предвид!
Харди влезе в кабинета на Солтър, подаде му заверената в деловодството на съда искова молба и дискретно се оттегли в дъното. Съдията започна да прелиства петте страници на документа, а в душата на Харди се настани напрежението.
По закон всяка искова молба от подобен характер трябва да бъде дискутирана в съдебната зала. При дело за предумишлено убийство това е задължително. По тази причина Солтър бе призовал в кабинета си всички главни действащи лица. Изправени до широкия прозорец, Драйсдейл, Соума и Фрийман тихичко обсъждаха последните съдебни клюки, които, както винаги, бяха повече от достатъчно. Те вече бяха запознати с исковата молба на Харди и бяха направили съответните, засега неофициални коментари по нея.
Съдебният стенограф бе заел позиция на един стол в близост до Харди, готов да улови всеки бисер от страна на присъстващите, стига да има такъв.
Харди имаше чувството за добре свършена работа. В исковата молба бяха описани всички точки на обвинението, бяха подчертани както основните им слабости, така и неспособността на прокуратурата да ги докаже по безспорен начин. Не беше доказано присъствието на Греъм в апартамента, не беше доказано наличието на борба там, а представителите на обвинението не успяха да накарат дори съдебния лекар да изкаже категорично становище за наличието на престъпление. Не се доказа никаква, дори и временна връзка, между парите и бейзболните картички, а показанията на Алисън Ли бяха напълно безсмислени.
Прокуратурата не разполагаше с нищо.
За разлика от съдията Солтър, който разполагаше с много неща. На първо място един богат на фотоилюстрации обвинителен акт, който бе получил чрез специален куриер от добрия си приятел и политически съюзник Дийн Пауъл. На второ място — категоричното становище на разширения съдебен състав, че е извършено престъпление и трябва да се заведе дело за предумишлено убийство. Освен това беше запознат в детайли и с всичко останало — задкулисните маньоври на защитата, купищата искове, с които го затрупваха и двете страни, купищата лъжи на обвиняемия… Поддържаше отлични колегиални отношения със съдията Харолд Дрейпър — бившият шеф на Греъм, но те бяха именно колегиални. Тоест, недостатъчно близки, за да позволят на защитата да иска отвода му — нещо, до което Харди положително би прибягнал в случай на нужда…
Нищо от тези неща не представляваше юридическа материя. Но взети заедно, те бяха важни неща, много по-важни от сухите материали, изисквани от закона.
Харди беше убеден, че някой ден Солтър ще напусне съда в името на политическата кариера. За подобна кариера той притежаваше всичко: приятен външен вид, солидни връзки в обществото, безупречни маниери. Беше от хората, които умеят да се държат приятелски с всички, без да се обвързват с интимности.
Солтър най-сетне приключи с четенето, свали очилата си и ги постави върху исковата молба. Съсредоточеното изражение на лицето му, казващо „не ме закачайте, защото мисля“, отстъпи място на сърдечната усмивка с табела „тук всички сме приятели“.
— Господа, моля — покани с жест той присъстващите в кабинета юристи, после насочи вниманието си към Харди: — Трябва да призная, че сте написал дяволски добра искова молба, Диз… Обосновките ви са наистина цветисти…