Тъкмо тук се криеше мъчителната неизвестност. В момента част от съдебните заседатели може би действително вярват, че той няма нищо общо със смъртта на баща си. Но след встъпителната пледоария на Харди едва ли някой ще има съмнения, че Греъм го е сторил. Сторил е това, което законът квалифицира като убийство или преднамерено отнемане на човешки живот… А защитата възнамеряваше да поляризира до крайност становищата на всеки отделен член на журито, да ги принуди да вземат крайно решение — онези от тях, които вярват, че Греъм не е убил баща си за пари, трябва да гласуват не за някакво по-меко наказание, а за пълното му оневиняване…
Прокуратурата беше наблегнала на финансовия мотив за престъплението. Тя беше принудена да стори това, за да оправдае обвинението си в предумишлено убийство. А Харди нямаше друг избор, освен тоталната конфронтация — победителят получава всичко…
Тази стратегия носеше огромен риск, но и другите бяха единодушни по въпроса, че само тя им даваше надежда за пълно снемане на обвиненията.
Дори и най-малкият пропуск можеше да се окаже фатален. Харди не можеше да си позволи лукса да включи в пледоарията любимите си подмятания за „друг възможен извършител“. Сега нещата бяха максимално ясни — или доказва основателността на своята единствена версия, или губят делото!
Доктор Ръс Кътлър беше онзи млад човек, с когото преди няколко месеца Харди се беше срещнал в „Литъл Шамрок“. Тогава той беше уморен и небръснат, облечен в работни дрехи и пропит от чувството за вина, че не бе направил нужното да изясни въпроса с предписването на морфина. Сега вече бе приключил със стажа и имаше частна практика. На няколко пъти се беше срещал с Фрийман и Харди, за да уточнят заедно поведението му на банката за свидетели.
Свеж и самоуверен, облечен в бежов костюм от ленен плат и шоколадова вратовръзка, Кътлър се изправи пред банката и даде клетва да казва истината, само истината и нищо друго, освен истината.
— Доктор Кътлър, бихте ли обяснили на съда откъде се познавате с Греъм?
— Играем в един отбор по софтбол. Считам се за негов приятел. Бях лекуващ лекар на баща му.
Последното изречение прогони и последните шумове в залата. Гласът на Харди прозвуча необичайно ясно в настъпилата мъртва тишина.
— Добре, докторе. Като лекуващ лекар на Сал Русо, вие вероятно сте му правили задълбочени изследвания, нали така?
— Да. Греъм каза, че баща му е болен и ме помоли да го прегледам.
— Бихте ли обяснили на журито какво открихте?
Кътлър с готовност се съгласи. Харди беше убеден, че свидетелят е особено подходящ за този съдебен състав, в който преобладаваха мъжете. Преди всичко защото и той беше мъж — нито много млад, нито много възрастен. Беше облечен достатъчно добре, за да вдъхва респект, но нищо повече от това. Лицето му имаше правилни черти, без да бъде особено красиво, а усмивката му беше широка и сърдечна. Един очевидно благ и достъпен човек — ето какъв беше Кътлър…
А дори и нещо повече, даде си сметка Харди. Имаше същата стойка като съдията Солтър, но беше двайсетина години по-млад. Което не му пречеше да предизвиква доверие.
— Какво направихте след като прегледахте Сал Русо на скенер и подозренията ви за мозъчен тумор се потвърдиха? — зададе следващия си въпрос той.
— Исках да бъда абсолютно сигурен и прибягнах до МР — отвърна Кътлър. После, подсетен от Харди, накратко обясни какво представлява магнитния резонанс.
— Какво открихте с помощта на МР?
— Това, от което се страхувах: че ракът е в терминална фаза и не подлежи на лечение…
Някъде зад гърба на Харди прозвуча спокойният глас на Драйсдейл:
— Ваша Светлост, моля да ни разрешите достъп до съдийската маса.
— Едва съм започнал разпита на свидетеля, Ваша Светлост — бързо реагира Харди.
— Молбата ми има връзка с поведението на господин Харди, Ваша Светлост — настоя все така спокойно Драйсдейл.
Солтър се замисли за около три секунди, после им направи знак да се приближат.
— Ваша Светлост, обвинението приема, че Сал Русо е имал рак в напреднала фаза, а вероятно и Алцхаймер — започна без да губи повече време Драйсдейл. — Приема също така, че смъртта му е била както предстояща, така и неминуема. Въпросите на господин Харди в тази посока са излишни и не доказват нищо.
— Точно както и вашите обвинения — подхвърли под нос Фрийман.
— Господин Харди? — спокойно вдигна глава Солтър.