Най-интересното място в града в четвъртък беше 27-ма зала на Съдебната палата, председателствана от съдията Джордан Солтър. В нея се беше събрал цвета на щатската юридическа общност, начело с главния прокурор на Калифорния Дийн Пауъл и областния прокурор на Сан Франциско Шарън Прат. Присъстваха още привърженици на идеята за евтаназия, различни граждански организации и много представители на печата. Първият етап от делото за предумишлено убийство, заведено срещу адвоката спортист Греъм Русо приключи сред водопади блестяща реторика и от двете страни.
По мое скромно мнение, въпросният процес тече не толкова заради убийството на Сал „Сьомгата“ Русо, колкото поради личната вражда между Гил Соума и Греъм Русо, които за известно време са били колеги във Федералния съд като помощници на съдията Дрейпър. Соума мрази Русо, чието внезапно напускане го е затрупало с извънредна работа. В процеса той вижда шанс да му отмъсти.
Нима е възможно това? Нима заради подобни дребни дрязги може да се възбуди цял наказателен процес?
Можете да се обзаложите, че е точно така…
Представителят на защитата Дизмъс Харди смело се изправи срещу многобройните улики, предоставени в съда от господата Соума и Драйсдейл. Отхвърляйки валидността им със завидно самочувствие, той нарисува една друга картина и съдебното жури ясно разбра за какво всъщност става въпрос… За дилемата на един грижовен и всеотдаен син, изправен пред тежките страдания на обречения си баща.
И заседателите му повярваха. След обсъждане, което им отне едва час и половина, те обявиха Греъм Русо за невинен. Това стана вчера, в три и трийсет следобед и страната вече знае за решението им. В мотивите се посочва, че Греъм Русо не е помогнал на баща си да умре. И тези мотиви са написани правилно, тъй като законът не позволява други становища.
По тази причина съдебните заседатели заявяват, че Греъм Русо не е извършил нищо осъдително.
И според мен са прави…
Пета част
Трийсет и пета глава
Гласът на Филис го застигна някъде към средата на входния вестибюл, съвсем близо до вратата на залятото от слънчева светлина помещение на „Солариума“.
— О, господин Харди…
Завъртя се под прав ъгъл и замарширува към рецепцията.
— О, Филис… — Очите му се сведоха надолу, нейните се вдигнаха: — Все някой ден ще се усмихнеш и аз ще те пипна, обещавам ти!
Но този ден не беше днешният. Телефонният комутатор мигаше с разноцветни лампички и тя насочи вниманието си към тях.
— Господин Русо иска да ви види. В момента е в кабинета си…
Йода бе преценил, че четири месеца редом с височайшата му особа са достатъчен изпитателен срок, и веднага след приключването на процеса назначи Греъм за свой сътрудник в кантората, отпускайки му великодушно една седмица за аклиматизация към свободния живот. Така, според терминологията на самия Греъм, бе успял да го превърне в Йеди9 — един от личните си пажове, слагайки край на тревогите му относно намирането на някаква работа по специалността.
Харди изпита мъничко удоволствие от факта, че Греъм получи някогашния кабинет на Мишел. Узурпаторката беше изчезнала, а заедно с нея (е, не напълно) и споменът за това, което бе лапнала от защитата на „Триптек“, за разлика от него…
Забавил се за миг пред рецепцията, Харди се поколеба дали първо да не се качи в собствения си кабинет за проверка на телефонния секретар. Намираше се в процес на търсене на работа, но все още не бе открил делото, което заслужава вниманието му. Вършеше това вече две седмици — започнал веднага след края на процеса срещу Греъм. И усилията му не бяха напълно безплодни.
Победата в шумния процес го бе превърнала в нещо като звезда. Името му не слизаше от страниците на вестниците, телефонът му не спираше да звъни. Очакваше съвсем скоро пак да се изправи срещу някоя от марионетките на Дийн Пауъл, тъй като в опита да спаси поне част от накърнената си репутация, главният прокурор на щата бе завел дела срещу неколцина доктори, за които имаше сведения, че са помогнали на тежко болни хора да преминат в отвъдното. Двама от тях вече се бяха свързали с Харди. Той обаче не беше убеден, че трябва да се превръща в „специалист“ по асистираните самоубийства, просто защото си даваше сметка, че неусетно, с всяко дело от подобен характер, ще бъде все по-плътно на страната на ангелите…
Тарифите му продължаваха да бъдат ниски, спечелените суми все така не покриваха разходите. Изключение в това отношение бяха само последните няколко месеца. В отношенията си с Лелънд Тейлър за втори път наруши основното правило на адвоката по наказателни дела. Убеден, че ще спечели делото срещу Греъм (с което автоматически би трябвало да спечели и благосклонността на банкера), той прибра един солиден аванс и след това прие изплащането на хонорарите да става на месечни вноски. Доверието му бе възнаградено — чековете пристигаха редовно, като по часовник. Нямаше причини да се съмнява, че и следващия (от който го деляха две седмици) ще бъде върху бюрото му в точно определения срок.