На път за Съдебната палата се отбиха в централните складове, заемащи едно обширно пространство южно от Маркет стрийт. След завършването на Центъра „Москоун“ и предстоящото строителство на новия стадион на „Джайънтс“ в Чайна Бейсин този квартал значително се съживи, но голяма част от терените между Маркет стрийт и Съдебната палата, включително Лайънс Армс, продължаваха да изглеждат така, както през последните трийсет години — запуснати, грозни и тъжни.
Греъм набра комбинацията за вдигане на бариерата и колата бавно навлезе в просторното затворено пространство, където се даваха складове под наем. Мазилката по стените се ронеше, железните врати бяха покрити с ръжда. Придвижваха се бавно покрай дълга редица абсолютно еднакви сгради, после свърнаха зад ъгъла.
— Супер местенце — отбеляза Харди. — Няколко балона, духов оркестър — и купонът е готов. Разбира се, ако имаш въображение…
Още преди седмица беше взел ключа от интендантската служба на съда. Обеща да го върне веднага след като свършат. В бокса бяха всичките вещи от апартамента на Сал. Греъм се забави за миг — може би, за да се подготви за лошото време навън, а може би и поради душевни терзания. После отвори вратата на колата и слезе. Вятърът се беше усилил и вдигаше облаци прах, примесени с нечистотии.
— Трябва да приключим с това — рече сякаш на себе си той и се зае да отключва масивния катинар.
Клетката беше малка — може би не повече от два на три. Но въпреки това не беше пълна. Без да губят повече време, те започнаха да изнасят вещите и да ги слагат в багажника на БМВ-то. Пет-шест кашона с книги и вехтории, кухненска посуда и принадлежности за баня, няколко албума със снимки… Дрехи, подходящи единствено за Армията на спасението. Харди изведнъж си даде сметка, че ги вижда за пръв път — вероятно защото нито една от тези вещи не беше включена в списъка на веществените доказателства.
Не са ми трябвали, успокои се той. И без тях спечелих. Но чувството на неудовлетворение остана. Греъм вдигна от пода правоъгълно парче шперплат и безмълвно му го подаде.
— Това пък защо е тук? — учуди се Харди. — Всъщност, няма значение… Видях, че до входа има контейнер за боклук…
Върху лицето на Греъм се изписа обида и гняв. Но той бързо съобрази, че Харди гледа шперплата от обратната страна и чертите му се разведриха.
— Обърни го…
Светлината беше добра и картината се виждаше съвсем ясно, въпреки тънкия живописен слой, под който прозираше дървото: закотвената на пристана лодка и момчето със счупената въдица, изправено до перилата.
— Какво е това? — попита Харди.
Греъм сви рамене. В ръцете си държеше поредния кашон и чакаше да го подаде на Харди.
— Една от картините на Сал…
— Баща ти е рисувал?
Греъм остави кашона и се приближи.
— Доста го е бивало, нали?
Харди кимна, после се взря във фона.
— Къде е това?
— Неговото място на пристана. От времето, когато все още е имал лодката. Ето тук се вижда името ѝ…
— Да — кимна Харди и опря показалец в опожарената сграда, която се виждаше отзад: — А това какво е?
— „Грото“. Нарисувал го е след пожара…
— Тогава е изгубил и лодката си, нали? И тя ли е изгоряла?
— Не. Мисля, че я е продал, но доста по-късно. На части, защото вече била разнебитена.
— Тук също изглежда разнебитена — отбеляза Харди. — Вероятно рисунката е била направена малко преди продажбата.
Внезапен порив на вятъра за малко не изтръгна картината от ръцете му. Греъм се замисли, после поклати глава:
— Не. Сигурен съм, че я нарисува веднага след пожара… Вече живеехме в Имението, нарисува я в гаража… — Очите му се спряха върху парчето шперплат: — Много си я обичаше…
— Била е окачена в жилището му, нали?
— Над дивана — кимна Греъм, после забеляза удивеното и леко объркано изражение на Харди: — Какво има?
— Много е силна, просто не мога да откъсна очите си от нея…
— Сал доста го биваше с четката — съгласи се Греъм. — Може би ще я окача у дома… А сега би ли поел този последен кашон?