Харди надушваше вълнуващи събития. Вчера бе забравил да върне ключа от катинара на склада. Използва това като предлог да се появи в Съдебната палата.
Вратата на Глицки беше отворена. Седнал зад бюрото, лейтенантът изглеждаше потънал до гуша в писмена работа. Харди влезе. В едната му ръка се поклащаше вечното куфарче, а в другата крепеше чаша горещ чай. Лейтенантът се облегна назад и великодушно прие подаръка. Не бяха се виждали от деня на присъдата, когато слуховете за Сара и Греъм все още не бяха стигнали до ушите на Глицки. Сега, естествено, не беше така.
Ейб предпазливо отпи от горещата течност.
— Защо не затвориш вратата? — попита приятелски той. — Господи, обичам този звук! — Изчака за момент, сякаш да се наслади на изолацията, после отпи още една глътка: — Предполагам, че не си знаел нищичко за отношенията между Евънс и твоя клиент…
— Какви отношения? — запази самообладание Харди.
Глицки размести бумагите по бюрото си.
— Вероятно си помислил, че ако знаех за тях, аз едва ли бих приел сериозно професионалното ѝ мнение по отношение на вината му. И сигурно нямаше да ѝ дам благословията си да разследва невинни граждани…
— Джордж едва ли може да се нарече невинен гражданин — възрази Харди. — Освен това Греъм е невинен и журито го потвърди…
Лейтенантът отпи още няколко глътки, после поклати глава:
— Тя беше добро ченге и заслужено получи мястото тук. Но някак си не върви да си лягаш със заподозрените…
— Лично аз още не съм го правил, но иначе си прав.
Глицки бавно кимна. Нямаше смисъл да задълбава повече. Харди нямаше никаква вина за това, което беше станало между Евънс и Греъм Русо. Но не можеше да преглътне факта, че приятелят му сигурно, не — положително, е знаел в продължение на месеци, а не беше му казал нито дума!
После бавно осъзна, че и той самият има вина за това. Не Харди, а той беше прекъснал контактите, които поддържаха с години… Отпи от чашата, намести се на стола и вдигна глава:
— А на какво дължа настоящата ти визита?
— Мислех, че няма да ми зададеш този въпрос.
— Изненада — въздъхна Глицки. — Едно от основните оръжия на ченгетата.
— Чакай, това ми напомни нещо… Чук, чук!
— О, не — поклати глава Глицки.
— Моля те! Само веднъж, хайде… Чук, чук!
Глицки продължаваше да се колебае. Но човек трудно може да се отърве от Харди. Ще седи насреща ти с овча усмивка и ще повтаря своето „чук, чук“ докато не получи своето.
— Исусе! — предаде се с ръмжене лейтенантът. — Добре де, кой е там?
— Една крава, която винаги прекъсва заетите ченгета!
— Каква крава, по…
— Му-у-у!
Победата на защитата беше огромна, тъй като Глицки пусна една едва доловима усмивка и поклати глава:
— Това беше добре. Виждам, че отново играеш с децата си… Как са те? Някой ден трябва да доведа Орел…
Децата наистина му доставяха радост, особено сега — след края на процеса и отминалата суматоха около началото на учебната година. Предишната вечер беше типичен случай в това отношение — Винсънт отново пожела баща му да го сложи да си легне и баща му — Господи, какво чудо! — отново си беше у дома навреме за тази процедура. Това доставяше удоволствие и на двамата, но Ребека си оставаше фаворитката му…
— Когато пожелаеш — кимна Харди. — Те много си падат по Орел… А сега нека ти кажа на какво дължиш това официално посещение. — Придърпа куфарчето върху коленето си и щракна ключалките. Отваряше го за пръв път от вчера следобед насам, когато се раздели с Греъм и Сара на паркинга.
И не можа да сдържи усмивката си. Онзи проклетник Греъм, неизвестно как, бе успял да пъхне вътре стария войнишки колан на Сал.
— Какво става? — приведе се напред Глицки. Очевидно не можеше да го приеме такъв — ухилен до уши.
— Това беше сред вещите в сейфа на Сал — показа му колана Харди.
— Какво е то?
— А на теб на какво ти прилича, Ейб? Колан, обикновен колан…
— Който е бил в сейфа на Сал Русо?
Харди кимна.
— Открихме го сред веществените доказателства вчера.
— А как се е озовал в твоето куфарче?
— Няма да повярваш колко неща се събират в него — избягна прекия отговор Харди.
Глицки протегна ръка и той се надигна да му подаде колана.
— Искаш ли го? Може би ще ти стане…
— Какво доказателство може да представлява този колан? — попита без да се усмихне Глицки.
— Никакво. Изобщо не сме го използвали.