— Но си го проверил, нали?
Харди наклони глава. Интересът на Глицки го накара да изпита любопитство.
— Естествено. Преди да бъдат оборудвани с токи и всичко останало, тези колани се наричат кожи. Това тук е именно кожа. Няма никаква щампа, освен това Е-2 на обратната страна. Никой не успя да ми обясни какво точно означава то — дори Фрийман, който знае всичко. Стигнахме до заключението, че Сал се е сдобил с кожата и е очаквал някой приятел да му направи колан, но това просто не е станало…
Глицки го гледаше втренчено. Белегът на устните му беше побелял — сигурен знак за напрежение.
— Май зная какво означава Е-2 — промълви той. — Виждал съм тази щампа върху оборудването на участъка в Норт Бийч… За двойката не съм много сигурен, но зная, че на всичко удрят по едно Е… Точно като това тук.
— Имаш предвид полицейския участък в Норт Бийч?
— Не — поклати глава Глицки. — Имам предвид пожарната…
Ако се тегли една права линия между Съдебната палата и кантората на Харди на Сътър стрийт, тя непременно ще пресече административната сграда на Противопожарна защита, намираща се на авеню Голдън Гейт. Скочил в първото свободно такси, Харди бе обзет от натрапчивата мисъл, че същата права линия пресича както покоите на Марио Джиоти във Федералния съд, така и апартамента на Сал Русо.
Напълно въображаема, тази линия бе убягнала от вниманието му до този момент и това беше съвсем естествено. Но сега не можеше да се отърве от усещането, че именно тя е оста, около която се върти цялата загадка на случая Русо.
Времето незабелязано отлетя, стана късно. Най-сетне върнал ключа на склада, той се забави няколко минути с колегите, които го спряха пред сградата на Районния съд с желанието да обсъдят отминалото дело на чашка. Отказа чашката и в крайна сметка успя да се измъкне, но веднага след това се натъкна на Джеф Елиът, който тъкмо излизаше от стаята за репортери на третия етаж и това му струваше още четирийсет минути. Направи опит да сложи капак върху мислите, които го вълнуваха. Вероятно защото си даваше съвсем ясна сметка, че не бива да ги споделя с никого, особено пък с репортери, ако не е сигурен докъде ще го отведе това.
И тъй, вече наближаваше пет. С облекчение установи, че все пак е успял да се включи в работното време на пожарната администрация.
Острите върхове на Туин Пийкс бяха огрени от ярки слънчеви лъчи, но въздухът продължаваше да е студен. Появилият се вчера следобед хаплив ветрец бе набрал сила и днес вече нищо не напомняше за последните дни на циганското лято.
Забързано подаде някакви банкноти на шофьора, грабна куфарчето и затича нагоре по стъпалата, вземайки ги по две наведнъж.
Дясната стена на входния вестибюл отразяваше слънцето с режещ очите блясък. Сложил ръка на челото си, Харди спря да се ориентира. Канцеларията, която му трябваше, се оказа на противоположната страна.
Тук цареше отлична организация, особено ако се вземе предвид факта, че става въпрос за една от общинските служби в града. Видяла го да се насочва към гишетата, една млада чернокожа жена в спретната униформа излезе иззад малкото си бюро и попита с какво може да му помогне.
— Може да ви се стори странно, но бих искал да идентифицирате една вещ — рече той, извади колана и го сложи на гишето.
Жената го взе, завъртя го между пръстите си и веднага откри щампованото Е-2.
— Това е каиш за прикрепване на маркучи или стълби — каза уверено тя, сякаш всеки ден се сблъскваше с подобни вещи. А може би наистина беше така. — Такива каиши използваме при оборудването на пожарните коли. Този тук носи печата на районната противопожарна служба в Норт Бийч. Откъде го взехте?
— Даде ми го един приятел — отвърна небрежно Харди. — Помислих, че мога да го използвам като колан…
— Тази антика? — засмя се жената. — Първо трябва да го срежете на две, а после да го полирате и поръбите…
Това беше вторият намек на Глицки, но Харди едва сега разбра какво е имал предвид. „Коланът“ беше прекалено голям както за Греъм, така и за самия него. Да не говорим за Сал, който е бил едно дребно, съсухрено старче. Защо беше решил, че това непременно е колан, при това използван от Сал?
Жената продължаваше да го върти в ръцете си, после го изпъна няколко пъти.
— Освен това е дебел и трудно се огъва — установи тя. — Приятелят ви трябва да го е имал от доста време. Каза ли ви откъде го е взел?
— Май го е намерил в близост до някакъв потушен пожар — отвърна Харди. — И забравил да го предаде на когото трябва…
Младата жена го погледна с усмивка, явно решила, че този „приятел“ е самият Харди, който най-сетне се е почувствал гузен за отмъкнатата вещ.