Отново затвори очи. Слънцето…
Слънцето го заслепява и той стиска клепачи. Заел е позиция на трета база. Редовният мач в края на седмицата, времето в Кендълстик е прекрасно. Къде е вятърът? Цялото семейство е навън. Хелън го държи за ръка и се усмихва. Тя е горда с Греъм, най-големият им син, който стои в средата на игрището и очаква да получи наградата за най-добър хвърляч в своята възрастова група — държавна спестовна облигация на стойност петдесет долара. Момчето е едва на осем, но въпреки това е хвърлило топката на цели петдесет метра от поста си.
Той ще бъде втория Ди Маг, само гледайте!
Шестгодишната Деб стиска другата ръка на майка си и се притиска в крака на баща си, очевидно притеснена от трийсетхилядната тълпа на зрителите. Малкото ѝ братче Джорджи най-сетне си е извоювало мечтаното място върху раменете на баща си. Крачетата му блъскат по гърдите на Сал, ръчичките му опъват разрошената коса, опъват здравата. Но не боли. Нищо не може да боли…
Сал има Хелън, има децата. Притежава лодка, работи самостоятелно, без началници. Слънцето го облива с топлите си лъчи.
Стана студено. Навън се смрачи, налагаше се да стане. Къде изчезна слънчевият ден?
Пристъпи към прозореца и го затвори. Лекият бриз се беше превърнал в студен вятър. Около Туин Пийкс се стелеха бели пластове мъгла.
Изправи се в средата на стаята, наклони глава, после нададе яростен рев:
— Мамка му!
Хукна към кухнята. Денят беше петък, ограден с кръгче на календара.
Петък, глупако, рече си той. Работен ден. Ден на клиента. Денят, в който си изкарваш наема. Ден, който ти помага да осмислиш живота си.
— Не, не!
Беше бесен. На себе си.
Изруга още веднъж, после изрита стола, поставен до масата. Столът не помръдна. Сграбчи го за облегалката и го запрати към насрещната стена. Столът се стовари върху рафтовете, оставяйки нови бразди по достатъчно нараненото дърво.
Заряза го там, където падна. Наложи си да остане на място, за да се успокои, за да върне разсъдъка си.
Това е един от симптомите, нали? Винаги си напомняше, че трябва да бъде нащрек и да ги разпознава. Това е един от тях, няма смисъл да го отрича. Рано или късно ще изгуби разсъдъка си, това беше неизбежно. Затова бе изготвил и съответната стратегия. Нямаше никакво намерение да свърши като пълен олигофрен, с подрискани памперси. Искаше да умре като човек.
Имаше спринцовки, имаше и морфин. Помнеше къде ги държи. Благодаря ти за Греъм, Господи, той ми е свястно дете. Да… Обръщайки се назад, той отново се увери, че Греъм е единственото хубаво нещо в живота му.
Ще се обади на Греъм. Да, ще го направи…
Прекоси дневната. Кой е затворил прозорците? Помнеше, че беше се излежавал на слънце пред един от тях, широко отворен. После се сети, че днес е петък и отиде в кухнята…
Спринцовката. Помнеше за спринцовката. Все още може да помни, по дяволите!
После видя акварела на стената и отново спря. Опита се да улови очертанията на лодката, която бе рисувал преди толкова години. Отвън долетя протяжния вой на корабна сирена, очите му се отместиха към прозореца. Към затворения прозорец. Остана закован в средата на стаята. Беше тръгнал нанякъде. Ще изчака и ще си спомни къде.
Изтече една минута, после втора, трета… Болката прониза главата му като удар с остър нож.
По лицето му потекоха сълзи.
Ампулите с морфин бяха в шкафчето за лекарства, заедно с две спринцовки. Взе ги със себе си в спалнята, внимателно ги постави на нощната масичка до леглото.
Върна се в кухнята. Някой беше преобърнал стола, но той ей сега ще го оправи. Не… Дойде тук за нещо друго…
Дойде да провери нещо. Но какво? О, да, ето го… Светлоотразяващата оранжева лепенка върху вратата на хладилника. Отвори камерата и извади алуминиевата тубичка, в която държеше специалните инструкции на доктора. Листчето си беше на мястото, там щяха да го открият онези от „Бърза помощ“. На него пишеше, че трябва да го оставят на мира. Никакви опити за помощ, никакви системи, никаква апарати за изкуствено дишане.
Прибра подписания и подпечатан формуляр в тубичката и го върна на мястото му. Прехвърли се в спалнята, събра останалите предмети и ги тръсна на масичката в хола, редом с бутилката „Олд Кроу“.
Прозорецът отново привлече вниманието му. По-скоро тънката ивица светлина, която прозираше над мъглата. Седна на дивана и си сипа още два пръста бърбън, за кураж.
Не чу да се приближават стъпки, но на вратата изведнъж се почука.
Даде си сметка, че май все пак бе позвънил на Греъм. И бе съхранил живота си, за да дочака този момент. Още е рано за умирачка. Смъртта е близо, но все пак трябва да почака.