Още едно стъпало. Чувстваше нещо, още преди да го е видял. Знаеше, че е там…
После, сякаш изскочило от плаката на „Магическото око“, това нещо се стовари върху него.
Примигна още веднъж, този път за да се овладее. Да бъде сигурен в това, което вижда…
Р-А-Н-Д-Ъ-Л
Спокойно, рече си той. Карай буква по буква. Не бива да пропуснеш някоя, не и сега…
Г.
Окей, спри и провери. Очите му бавно пробягаха по името, от ляво надясно.
П-А-Л-М-И-Е-Р-И…
Беше едно име, изписано върху стената, нищо повече. Но той знаеше, че е повече, много повече! Беше ключ към загадката!
Рандъл Палмиери би могъл да умре както през 1910-та, така и през 1950-та — в случая това нямаше никакво значение. Но той знаеше друго. Усещаше го със сърцето си, с мозъка на костите си: Палмиери беше умрял през ноември 1979 година, по време на пожара, превърнал „Грото“ в пепелище…
Върна се обратно към входната врата на Противопожарната охрана, но тя вече беше заключена.
Позицията във времето, въздъхна той. Едно на пръв поглед просто нещо, което не сме в състояние да овладеем цял живот…
Погледна часовника си — пет и десет. В душата му нахлу бесен гняв по отношение на ефикасната общинска служба, на която само преди четвърт час се беше възхищавал. Беше готов да се обзаложи, че проклетите пожарникари ще отворят утре, точно в девет нула-нула.
Хукна надолу по стъпалата и размаха ръце пред първото такси, което се появи пред очите му.
Обзе го чувство на бяс и безпомощност.
Добра се до редакцията на „Кроникъл“ само за да установи, че архивният отдел вече е затворен. Откри една телефонна кабина на отсрещния тротоар и набра номера на Джеф Елиът, надявайки се да го хване някъде по етажите. Джеф винаги оставаше на работа до късно, идваше рано, работеше по цял ден… Харди реши да му подхвърли хипотезата си — но само в общи линии. Той без съмнение ще остане доволен и ще прояви нужното търпение. Нещата между тях винаги се развиваха по този начин.
Разбира се, Джеф го нямаше. Харди беше толкова бесен, че дори не му остави послание. Отговорът му трябваше сега! Достатъчно дълго беше чакал.
Набра номератора на Федералния съд почти без да мисли. Още една държавна институция, която положително бе затворена. И наистина се оказа така — потвърди го един любезен, записан на магнетофон глас.
Което, разбира се, не означаваше, че в сградата не е останал някой, който обича да работи до късно. Секретарките и администраторките положително си бяха тръгнали, но Харди познаваше юридическата професия достатъчно добре, за да бъде сигурен, че някои от просторните кабинети на Федералния съд дори в този момент приличат на разбунени кошери. Греъм му беше споменал, че по време на службата си в канцеларията на съдията Дрейпър се случвало да не напуска сградата на съда по два-три дни.
Значи там трябваше да има хора.
Инстинктът го предупреждаваше да намали темпото. Съдбата го съветваше да спре. Фактът, че не може да се свърже с никого, беше достатъчно многозначителен, посланието — максимално ясно: моментът не е подходящ! И нямаше как да бъде такъв. Той бе длъжен да сложи край на припряността, да се оттегли и спокойно да обмисли последиците от предчувствията и разкритията си до този момент. А после — утре, вдругиден и през всичките следващи дни — спокойно и методично да пристъпи към реализацията на плановете си.
Но беше така близо! Чувстваше го, усещаше го с всичките фибри на тялото си! Изведнъж откри, че не може да чака. Всичко беше тук, пред очите му! Изпусне ли го сега, ще го изпусне завинаги! А това не можеше да си позволи…
Реши да извърви пеш двете пресечки по Мишън, вместо да се бори като тигър за някое място за паркиране. И започна да зъзне под напора на ледения вятър. Стиснал зъби, той си каза, че няколкомесечният му тежък труд най-сетне започва да дава своите плодове. За по-малко от пет минути стигна до сградата на съда.
Този път остана равнодушен пред нейното величие. Огромният бронзов портал изобщо не го впечатли, погледът му дори не се спря на двата великолепни фенера отгоре, които преди време положително са украсявали фасадата на някой флорентински дворец. Както очакваше, порталът беше заключен. Но той знаеше, че оттатък паркинга има още един вход, който води директно към алеята на Лайънс Армс…
Човекът от охраната беше ставал свидетел на подобни ситуации поне сто пъти. Поредният изпотен от бързане адвокат, който бе изпуснал крайния срок и иска да се промъкне в сградата на Федералния съд, въпреки почти нулевите шансове да бъде приет и изслушан.