— Греъм, звънни на брат си и сестра си и ги предупреди да не си харчат наследството — подхвърли той. — Защото сме на път да открием Джоан Сингълтери, но сега нямам време за обяснения…
Всичко това беше казано в движение, краката му се насочиха към подножието на стълбите.
— Точно по този въпрос исках да поговорим — последва го Греъм.
Харди спря и се обърна. Греъм го настигна, но не спря.
— Всичко е на бюрото ти — подхвърли той и започна да взема стълбите по две наведнъж.
— Значи си проникнал в кабинета ми? — попита с престорен гняв Харди.
Стигнал междинната площадка, Греъм се обърна.
— Ако беше заключен, щеше да ми е значително по-трудно — отвърна с усмивка той. От възбудата му личеше, че е открил нещо важно. — Щяхме да ти се обадим още снощи, но минаваше девет и половина… Решихме, че старци като теб отдавна вече спят…
— Я се махни от пътя ми!
Греъм грациозно се отдръпна, на лицето му продължаваше да грее широка усмивка. Харди прекоси помещението и се втренчи във вестникарската изрезка, оставена върху бюрото му. Беше от „Кроникъл“, хиляда деветстотин осемдесет и осма.
— Занесохме кашоните у дома и решихме да ги прочистим, тъй като заемаха много място — продължаваше Греъм. — Сара държеше да прегледаме всичко, страница по страница. И да изхвърлим излишното…
— Аз пък си мислех, че водя страхотно напрегнат живот и затова си лягам в девет и половина — изгледа го Харди.
— Не съм казал, че свършихме само това — поясни с усмивка Греъм. — Но както и да е… Тази статия я откри Сара…
Статията представляваше един от онези допълващи някаква новина материали, до които прибягват повечето ежедневници: „Какво стана с това, животът след онова…“. Тази тук се ровеше в живота на шест вдовици, изгубили мъжете си поради нещастни случаи на работното място. Един строителен работник, две ченгета, един рали пилот, един летец на чартърен самолет и Ранди Палмиери — пожарникар…
— Съпругата на този човек Джоан Палмиери се е преселила в Юрека, където сключва брак с някой си Рон Сингълтери — пусна бомбата Греъм.
— А мъжът ѝ е загинал при пожара в „Грото“…
— Трябва да е нашата Джоан Сингълтери — тръсна глава Греъм.
— Тя е.
Греъм млъкна за момент, после вдигна глава:
— Ти знаеш?
— Не всичко — измъкна се Харди. — Точно по този въпрос исках да поговорим.
— Но има проблем — поклати глава Греъм. — Обадих се в информационния център на Юрека, откъдето казаха, че в града няма регистрирани нито Сингълтери, нито Палмиери…
Няма я, рече си Харди. В замяна на това има Уолш и Санфорд, но за момента е по-добре да не знаеш това.
— Е, все пак е нещо, за което можем да се заловим — каза на глас той. — Виж какво… Наистина трябва да бягам. Ще говорим по-късно, става ли?
Но очевидно усетил близката развръзка, Греъм не искаше да се откаже толкова лесно.
— Чакай за секунда — спря го той. — Кажи какво си открил.
— Същото, но от друг материал на „Кроникъл“. Днес ще направя опит да се срещна с Марио Джиоти. Искам да разбера дали Сал е имал нещо общо с пожара…
— Не допускаш, че той е подпалил кръчмата без да иска, нали? Че е бил пиян, или нещо подобно…
— Не, не допускам нищо подобно — искрено отвърна Харди.
Но най-сетне беше открил механизма, с чиято помощ Сал бе стигнал до фамилното име на новия съпруг на Джоан Палмиери. И бе убеден, че вече знае механизмите, които са задвижили последвалите събития…
— Господин Харди… — Макар и съвсем самичък в огромния кабинет, съдията Марио Джиоти не си бе направил труда да свали тогата, с която водеше съдебните заседания. Седнал зад масивното писалище, той бе потънал в четенето на някакви документи. Това едва ли е случайно, светкавично прецени Харди, докато съдията бавно вдигаше глава да го погледне: — Казал сте, че става въпрос за нещо важно…
— Съжалявам, че ви безпокоя, господин съдия, и ви благодаря за отделеното време. Зная, че сте много зает…
— Ако се виждам с хора, само когато не съм зает, значи няма да се виждам с никого — усмихна се Джиоти. — Няма ли да седнете?
Харди си избра кътчето в близост с орнаментираната камина, във вътрешността на която приятно бръмчаха електрическите реотани. Времето беше студено и доста противно, вятърът гонеше ниско надвисналите облаци. По време на кратката разходка от кантората до Федералния съд, шлиферът на Харди успя да подгизне от ситния дъждец.
— Имам един голям проблем, господин съдия — започна без увъртания той.
— Какъв по-точно?
Харди потисна желанието си да каже „вие“, предпочитайки внимателно да подбира думите си. Ще го притисне едва когато отстрани всички начини за измъкване.