Усмивката на домакина се стопи. Седнал до малката масичка в другия край на помещението, Лание любопитно вдигна глава. В стаята се възцари тежко мълчание.
Харди протегна ръка да докосне рамото на клиента си. Искаше да го предупреди, че може да не отговоря на този въпрос, но в същия момент Греъм въздъхна и проломоти:
— Не знам…
Лание почука по масичката с нещо, което беше извадил от чекмеджето.
— Чекова книжка от „Уелс Фарго“ — обяви той. — Клонът е на пет минути оттук. Мисля, че нищо не пречи да се отбием там веднага след като приключим с обиска. А после може да се наложи да отскочим до съдията за нова заповед…
Сержант-инспектор Сара Евънс придърпа един стол и седна.
— Нима твърдите, че не знаете дали имате банкова касета, Греъм? — присви очи тя. — Това ли искахте да ми кажете?
Очевидно объркан, Греъм издаваше някакви смешни звуци, които вероятно би трябвало да внушат на Евънс, че става въпрос за някаква дреболия. Явно не можеше да си представи, че всеки момент могат да му щракнат белезниците.
Харди нямаше идея какво се крие в банковата касета, но съдейки по поведението на Греъм, то положително беше нещо грозно…
Обзе го чувство на дълбоко разочарование. Дългите сутрешни часове се оказаха чиста загуба на време. До този момент не беше направил кой знае какво за Греъм Русо, а преди края на тази част от пиесата, нещата едва ли щяха да се променят…
Четвърта глава
Марио Джиоти седеше на обичайната си маса в „Станьола“, едно от заведенията на Пристана. Отпиваше от чаша чай с лед и наблюдаваше с безизразно изражение рибарските лодки, закотвени на няколко метра от прозореца. Известна личност в града, той беше убеден, че когато е на публично място, от цялата му фигура трябва да се излъчва авторитет и достойнство. Във всеки случай майската утрин беше прекрасна. Днес беше вторник, той дойде в ресторанта в наистина добро настроение.
И защо не? Беше съдия от Федералния съд на Съединените щати с пожизнено назначение, живееше в най-прекрасния град на света. Макар и на шейсет, той поддържаше тялото си в отлична форма, най-често чрез джогинг или ежедневни едночасови упражнения във фитнес залата на Федералния съд. Добре знаеше, че от стоманеносивите му очи и гладкото лице с добре оформен нос, се излъчва именно достойнство.
Но в този момент имаше известни затруднения при контрола на изражението си. Съпругата му закъсняваше и той напразно се опитваше да прикрие все по-силното раздразнение, което го обземаше.
Мразеше да чака. За щастие беше успял да подреди живота си така, че обикновено ставаше обратното — хората чакаха него. Никога не му се налагаше да се реди на опашка. Екипът му в съда действаше бързо и ефикасно. В момента, в който се изправеше на прага на залата, всичко за предстоящия работен ден беше готово. Но жена си чакаше. Винаги я беше чакал, вероятно щеше да го прави до края на живота си.
Погледна към рибарските лодки и от устните му излетя въздишка. В „Станьола“ се появяваше поне веднъж седмично — разбира се, когато не пътуваше извън града. Повод за това бе не толкова носталгията, колкото желанието да се върне при корените си.
Така се чувстваше тук. Това беше истинският му дом, балсам за душата му. Защото тази сграда беше храм за три поколения от фамилията Джиоти, вече шейсет и пет години поред…
В разгара на голямата Депресия прадядото на съдията бе отворил тук една малка будка, която, оцелявайки през годините, постепенно се превръща в символ на фамилията. Всеки от членовете ѝ се бе стремил да я пристрои и разшири, в крайна сметка се появява днешната солидна сграда — неразделна част от Залива на рибарите в очите на жителите кореняци. През 1982 година Джоуи Станьола я беше купил от Бруно, бащата на Марио.
Марио беше последният мъж във фамилията Джиоти. Адвокат, чиято мечта на живота бе да стане съдия, далеч от мисълта да стопанисва ресторанта в Залива. Баща му Бруно го разбираше. Ако беше млад и образован, ако имаше перспективите, откриващи се пред сина му — той положително би сторил същото.
Но Марио си даваше сметка, че въпреки всичко бе разбил сърцето на стареца. Баща му продаде ресторанта на Станьола без никакво видимо колебание, а шест месеца по-късно умря в едно от сепаретата до прозореца, тапицирано в червено. (Малко след като бе погълнал традиционната самбука2, която добрите италиански ресторанти винаги предлагат на клиентите си в края на обилен обяд. В устата му съдебния патолог откри три несдъвкани зрънца кафе.)
— Още малко чай с лед, Ваша Светлост?
Маурицио, главният келнер, бе изпратил един от младите сервитьори да провери дали съдията не се нуждае от нещо. Маурицио винаги се грижеше за него.