Да речем, че един ден се получава общинска заповед, според която ресторантът е длъжен да осигури достъп за инвалиди до главния си салон. Това означава да се построи специална рампа, основен ремонт на преддверието и още куп неща. Казано с две думи, трябва да се вложат около четирийсет и пет хиляди долара, иначе общинските власти ще запечатат ресторанта. Това променя нещата из основи. Бизнесът е готов да забели корем, собствениците няма откъде да вземат тези пари, тъй като никой не желае да им отпусне кредит от трийсет-четирийсет хиляди долара, само за да осигурят достъп на инвалиди и до без това празния си салон…
Изход от положението намира гениалното хлапе, кой друг? Планът е да се организира един малък, напълно контролиран пожар в кухненските помещения. Достатъчен за получаването на застраховката, която ще покрие и исканото от общинските власти преустройство… Да речем, че младият юридически гений има един много близък приятел, който случайно се казва Сал и който притежава място на кея точно зад ресторанта. Двамата често ходят на риба заедно — обикновено през нощта. Така става и вечерта, в която избухва пожара. Връщат се едва на разсъмване…
Младият адвокат е сигурен, че пожара не може да се разпростре. В противопожарно отношение ресторантът е оборудван безупречно. Има система за ранно предупреждение, за двойно осигуряване и така нататък… Но той не отчита натрупаните в кухнята мазнини, които се нагряват прекалено бързо и прекалено лесно… Както и да е. Заведението изгаря до основи.
Лошото обаче е друго — при борбата с пламъците загива човек. Случайно този човек е пожарникар. Млад, хубав, с две малки деца и красива съпруга…
Няма доказателства за умишлен палеж. Като причина за пожара се посочва кабел на централното елзахранване, който дава на късо поради прекалено омазняване. Някой от кухненските работници е забравил престилката си на горещата печка и тя пламва… Двамата приятели имат желязно алиби, макар че никой не им го иска… По време на пожара са били далеч, в открито море… Доказателство за това е пълната лодка с риба…
Джиоти се облегна назад в прекомерно широкия стол и кръстоса ръце пред гърдите си.
— Да приемем, че се е случило нещо подобно, адвокате — тежко въздъхна той. — Можеш ли да го превърнеш в материал за съдебен процес?
Харди беше прекалено уморен за подобни игри. Но в едно Джиоти беше абсолютно прав: доказателства няма. За убийство действително няма давност, но човек трябва да разполага с доста повече доказателства, за да изправи някого пред съда.
Всички физически доказателства за пожара отдавна са изчезнали. Сал е отнесъл желязното си алиби в гроба, заедно с това на Джиоти. Джоан Сингълтери също е мъртва. Дори застрахователната компания не е открила следи от умишлен палеж. Никакъв шанс. Няма полиция на света, която би предприела подобно разследване.
Но Харди искаше да узнае и нещо повече.
— Как според вас човек като Сал се е оказал притежател на петдесет хиляди долара в брой? — попита той.
— В сценария, който току-що описах, те биха могли да са част от застраховката.
— Искате да кажете подкуп, за да си държи устата затворена…
— По-скоро израз на благодарност. А може би по мъничко и от двете… — Раменете на Джиоти леко се присвиха: — Животът е сложен…
— Но Сал не успява да прогони чувството си на вина, нали? Той е убил човек… Съвсем обикновен човек, с жена и деца, също като него… И тази мисъл го съсипва.
Отговори му ново повдигане на рамене.
Харди извади банкнотата от джоба си и я постави върху бюрото.
— Край на хипотезите, съдия — изръмжа той. — Връщам ти парите, следователно вече не си ми клиент. Ти уби Сал, нали?
— Не съм.
— Убил си го, защото се е разприказвал. Болестта го връща в миналото и той започва да дрънка за пожара, където свари и пред когото свари. Така ли беше?
— Не съм го убил — повтори Джиоти.
— Не ти вярвам!
Съдията придърпа банкнотата пред себе си.
— Пет пари не давам дали ми вярваш или не, господин Харди — процеди той. — Сал беше най-добрият ми приятел. Той ме спаси, той ми позволи да направя кариера и да стана това, което съм. Но за това плати твърде висока цена, изгуби всичко. Нима допускаш, че след всичко това мога да вдигна ръка срещу него?
— Мисля, че си нямал друг избор.
— Грешиш. Пожарът беше един трагичен инцидент, една огромна грешка. Направих всичко възможно да помогна на семейството на нещастника, а също и на Сал. Продължавахме да се срещаме, въпреки че от време на време той ставаше невъзможен… Но никога, повтарям никога не бих го убил! Разбираш ли? По-скоро бих убил себе си!