Трийсет и осма глава
Напусна кабинета на Джиоти малко след три. Неспособен да превключи на друга вълна, той измина пеш разстоянието до сградата на „Кроникъл“, спусна се в архивата и изчете всички материали за пожара, Палмиери и фамилията Джиоти.
Когато излезе, навън вече валеше като из ведро. Лишил се от транспорт, прекоси разстоянието до кантората си в центъра отново пеш, в резултат се измокри здравата. За два дни се бяха събрали двайсет и едно писмени съобщения, плюс десет минути от касетата на телефонния секретар. Процесът срещу Греъм Русо несъмнено беше дал силен тласък на кариерата му, макар че в момента непрекъснато си задаваше въпроса възможно ли е някой да търси услугите на такъв пълен идиот…
Къде се бяха объркали нещата? Какво беше пропуснал?
Наложи си да изхвърли от главата си всички подобни мисли. Денят не беше пълен провал — бе успял да открие Джоан Сингълтери и връзката ѝ със Сал Русо. Децата ѝ щяха да получат парите, оле!
Основният му проблем беше, че почти повярва на Марио Джиоти. Вълнението на съдията в края на разговора относно ролята на Сал в живота му беше неподправено искрено и успя да докосне съответната струна в душата му. Това беше моментът, в който Харди престана да бъде убеден, че слуша лъжи…
Убийството на Сал беше извън способностите на човек като Джиоти. Той не би могъл да планира убийството на когото и да било. Бе опитал да даде морално възмездие на пострадалите от една случайна смърт (която технически погледнато действително можеше да се нарече непредумишлено убийство). Той не беше хладнокръвен тип — от онези, които биха умъртвили жертвата си, дори ако тя е обречена. Животът и кариерата му в областта на правото просто изключваха това.
Но кой тогава е убил Сал?
В офиса притъмня и той щракна банкерската си лампа със зелен абажур. Чувството за вина, че не е отговорил на посланията вече не го глождеше, а направо късаше парчета месо. Явно ще трябва да жертва вечерята, за да може да се справи. Франи сигурно няма да се нацупи, тъй като едва снощи бяха прекарали една чудесна вечер заедно, а предишната вечер имаха гости и прекараха добре в компанията на приятели.
Ще трябва да свърши някаква полезна работа. Да даде тласък на бизнеса, да направи нещо, което си струва…
От гласа му Франи веднага разбра от какво се нуждае — от чувството, че е свършил нещо добро преди да се прибере у дома. Почти нямаше значение какво може да е то. Каза му да не се притеснява, каза му, че без проблеми ще се оправи и сама. Каза му, че ще го чака… Имала чудесна книга за четене, щяла да целуне децата вместо него…
О, за малко да забрави… Преди малко се обадила някаква кандидат-клиентка и Франи ѝ казала, че Харди ще се забави в службата. Дала ѝ номера, тъй че можел да очаква обаждане всеки момент…
Но сега, три часа по-късно, обажданията вече бяха цял порой. Харди нямаше никакво намерение да чака и тази клиентка. Който го търси, ще го намери…
През тези последни часове смътно долавяше обичайното раздвижване на долния етаж, което предшестваше края на работния ден. Сътрудниците във „Фрийман Асошиейтс“ напускаха кабинетите си по двама-трима, пресичаха преддверието покрай гишето на Филис, гласовете им отекваха и нагоре, по пустото стълбище, което водеше да уединената клетка на Харди.
В девет и половина свърши с телефонните разговори, провеждани почти изцяло с включени на запис машини. Изключение бяха един успокоителен диалог (всъщност, почти монолог) с някакъв доктор, срещу когото беше заведено дело, плюс два кратки разговора на живо, съдържащи предложения за бракоразводни дела, които Харди категорично отказа.
В момента си водеше бележки по няколко текущи дела във федерални съдилища, които бяха свързани с правото на доброволна смърт.
Работеше в почти пълен мрак, просто защото предпочиташе банкерската лампа пред полюлея. Зеленият абажур хвърляше успокоителен кръг светлина върху писалището и това му помагаше да се концентрира.
Облегна се назад и затвори очи. В сградата цареше дълбока тишина. Навън лудуваше вятър, запратените от него дъждовни капчици барабаняха по стъклото. Стана, протегна се и пристъпи към прозореца. В този час на денонощието Сътър стрийт беше почти пуста. Лимузина в тъмен цвят изчезна зад ъгъла, по тротоарите нямаше жив човек, асфалтът мътно проблясваше.