— Нямам извинение, сър. Наистина бях там. — Глицки мълчаливо я гледаше. Никак не му беше приятно да чува това. Инспектор на негово подчинение бе допуснал тежко нарушение, което не само щеше да доведе до уволнение, но вероятно и до обвинение в укриването на търсен от правосъдието заподозрян. — Мога да кажа само едно — бях абсолютно убедена в невинността на Греъм. И не съм го укривала, а дори напротив. Мисля, че именно аз го убедих да се предаде…
— Убедила си го, значи — изръмжа Глицки. — Била си в контакт с човек, когото търсят по обвинение в убийство, и вместо незабавно да го арестуваш, ти започваш да го убеждаваш да се предаде! Нямаш право на подобни решения, сержант!
— Да, сър, зная. Постъпих погрешно.
— Той е бил обвинен от разширен съдебен състав!
— Да, сър.
Нямаше намерение да набляга на политическия цирк, който бе съпътствал това обвинение. Просто защото Глицки го бе усетил не по-зле от нея. Лейтенантът издърпа чекмеджето пред себе си, сведе глава и промърмори:
— Разбира се, АПС — Асоциацията на полицейските служители, не иска уволнението ти. Заплашват ни със съд. Първата жена в отдел „Убийства“ и още куп глупости от тоя сорт… Предполагам си даваш сметка, че ако беше мъж, отдавна вече да те няма.
— Моите уважения, сър, но ако бях мъж, не бихме имали повод да обсъждаме нищо! — вирна брадичка Сара. — Защото нарушение от подобен характер отдавна щеше да е погребано и забравено!
— Наистина ли мислиш така? — тежко я изгледа Глицки.
— Да, сър. Не го приемайте лично, но вече съм била свидетелка на подобни действия.
— Ако сама си подадеш оставката, ще ни спестиш куп главоболия — рече Глицки.
— Но ще докарам големи главоболия на себе си, сър — незабавно отсече Сара. — Работих дълго и упорито, за да стигна дотук и заслужавам да бъда тук!
Глицки заби поглед в лицето ѝ и дълго мълча. Тази жена бе направила капитална грешка в преценката си, но въпреки това притежаваше онази твърдост, независимост и ум, които я правеха превъзходно ченге.
— Знаеш ли, сержант — започна той, като внимателно подбираше думите си: — Този отдел съвсем не е рай… Човек не може да се бори да постъпи в него, а после — след като постигне това — изведнъж да спре…
— Не съм казала, че…
Той вдигна ръка.
— Казваш, че си заслужила своето място тук… Е, добре, признавам, че наистина е така. Но не можеш да лежиш на тези заслуги, на старите лаври. Трябва всеки ден да доказваш, че заслужаваш мястото си, с всичките си действия. Разбираш ли? В противен случай трябва да си вървиш…
Сара прие думите му без да мигне.
— Но в крайна сметка той бе оневинен, сър. Не е убил никого. Съюзът на адвокатите не направи дори опит да му отнеме лиценза… А що се отнася до мен, подобно нещо едва ли някога ще се повтори… — Замълча за момент, после тихо добави: — Защото ние мислим да се оженим…
Глицки отново издърпа чекмеджето и заби поглед във вече попълнения и подписан рапорт до началника на полицията за нейното уволнение. И изведнъж разбра, че няма да го изпрати.
Бутна чекмеджето, въздъхна и заби очи в нейните.
— Радвам се за теб — простичко рече той.
Трябваха му няколко седмици, няколко дълги и тежки седмици, за да си даде отговор на един прост въпрос — струваше ли си всичко това. Тласкан от непреодолимото желание да разбере цялата истина за Сал Русо, той за малко не изгуби живота си. Дупката в корема, причинена от втория куршум, постоянно му напомняше, че е бил на ръба. Два сантиметра по-нагоре и куршумът щеше да прониже белите дробове и сърцето му…
Едновременно с това съзнаваше, че още дълго време ще го измъчват кошмарите. Едва ли скоро щеше да забрави металическото изщракване на спусъка в момента, в който дулото бе опряно под брадичката му… Още дълго щеше да го чува и да се надига от постелята, облян в студена пот. Още дълго щеше да се измъква от леглото с кротко спящата Франи и накуцвайки да се отправя към спалнята на децата си в притихналата и тъмна къща, която беше техен дом. Да ги погледа за миг, а после да се върне в хола и да размести слонския керван…
Да седи в тъмния хол и да мисли, да мисли…
И все пак, въпреки страданията, които го сполетяха, той бе извадил късмет. Раната в крака се оказа лека, тъй като куршумът бе пронизал мускула на прасеца, без да засегне костта. Докторите обещаваха, че само след шест месеца той отново ще е в състояние да пробягва своите шест километра дневно, но едновременно с това признаха, че по всяка вероятност трябва да забрави за дългия скок…
Въпреки явното подобрение, все още имаше проблеми и с концентрацията. Понякога, както си седеше спокойно в компанията на Франи и децата, съзнанието му изведнъж се опразваше от съдържание, а пред очите му се появяваше черната дупка на насочения пистолет, приела формата на една съвършена и абсолютно смъртоносна буквичка „о“…