Днес, един вторник в средата на октомври, почти по обед, той отново я видя и главата му рязко отскочи нагоре. Беше седнал в Солариума и се мъчеше да проумее смисъла на една статия, в която се описваха „нови подходи“ към проблема на милосърдната смърт в редица болници на Монтана, Орегон и още няколко щата. Целта му беше да открие допълнителни аргументи за защитата на своите клиенти лекари, срещу които прокуратурата на Сан Франциско бе повдигнала официални обвинения. Но Дийн Пауъл очевидно се бе отказал да търси тежките наказания, които се полагат за углавни престъпления. Вместо тях ръководеното от него учреждение явно се готвеше да иска глоби и общественополезен труд — нещо, което докторите тъй и тъй вършеха…
Харди извърши съответните проучвания в Лицензния борд, откъдето го увериха, че няма да забранят практиката на никой от обвинените лекари.
— Както си я подкарал, скоро май ще поискаш и писмени извинения от Пауъл — подхвърли по този повод Дейвид Фрийман.
Но нито Харди, нито клиентите му лекари, имаха желание да злоупотребяват с късмета си. Въпреки че повечето от тях за пръв път усещаха отражението на политическите игри върху живота на обикновения човек.
Харди се ласкаеше от мисълта, че делото срещу Греъм Русо е принудило главния прокурор да преосмисли твърдата си позиция по отношение на асистираното самоубийство. Ако не друго, Пауъл с положителност бе усетил, че съдебното преследване на лекарите, които го допускат, съвсем не се радва на обществена подкрепа. А когато някаква политическа позиция се оказва ялова по отношение на гласоподавателите в поредните избори, ГП просто забравя за нея…
Седеше изправен, притиснал гръб в облегалката на стола си. Така най-малко усещаше бинтовете, пристегнали гръдния му кош. Във входния вестибюл зад гърба му цареше познатото оживление — жужаха телефони, адвокати посрещаха и изпращаха клиентите си. Очите му се насочиха към градинката зад дебелото стъкло, където няколко гълъба се наслаждаваха на хубавото време.
Ако не беше силният сърбеж по обръснатите му гърди, положително щеше да се чувства отлично. Протегна крак под масата и усети остър бодеж. И тази рана зарастваше, но очевидно ѝ трябваше още време. Въздъхна и отново насочи вниманието си към статията…
На стъклената врата се почука, после в Солариума влетя Дейвид Фрийман с неизбежната кафява кожена чанта в ръка. Отметна капака и на масата се появиха два плътно опаковани сандвича, бутилка минерална вода „Пелегрино“, пластмасови чаши и бурканче мариновани ангинари10.
— Позволих си да донеса и малко храна за мозъка — обяви той и започна да разопакова обемист пакет, увит с амбалажна хартия: — Мортадела, горчица и проволоне…
— Помислих, че е риба — рече Харди и остави списанието.
— Има и риба — отвърна Фрийман и продължи да подрежда храната върху масата. Побутна един от сандвичите към Харди, напълни му чаша с вода. Тази необичайна любезност накара Харди да вдигне глава:
— Какво има?
— Какво „какво“?
— Стига, Дейвид. Познаваме се…
Фрийман остави сандвича си неразопакован на масата, облегна се назад и обяви:
— Сключили са сделка с жената на съдията. Прат е дала благословията си…
— Какво значи „дала е благословията си“? — погледна го учудено Харди. — Каква сделка?
— Непредумишлено убийство на Русо, три години пандиз. Въоръжено нападение срещу теб — също три години, по съвместителство. Без допълнителна присъда за незаконно притежаване на оръжие.
За миг Харди изпита чувството, че таванът пада върху главата му.
— Диз?
— Въоръжено нападение ли? — избухна Харди. — Това си беше чист опит за убийство! Тя искаше да ми види сметката, Дейвид! Тя е убила Сал Русо! А какво беше това за незаконното притежание?
Фрийман пусна една тежка въздишка и започна да пука кокалчетата на пръстите си.
— Госпожа Джиоти е била подложена на силен стрес. Въобразила си е, че Русо заплашва кариерата на съпруга ѝ, а ти си част от този зловещ заговор…
— Как така си го е въобразила? Тя призна, че Русо и мъжа ѝ са предизвикали умишлен пожар, при който е загинал човек. Призна, че е убила Русо, за да му затвори устата. Призна, че по същите причини ще убие и мен!