Джиоти се извърна към младежа, дари го с отлично усвоеното си приятелско кимане и той допълни чашата му. Беше сръчно и добронамерено момче, изпълнено с искрено желание да бъде полезно, да изпълнява всички желания на господарите си. Точно като Марио преди четирийсет и пет години. Приключило с Джиоти, то безшумно се прехвърли на съседната маса. Съдията отново въздъхна.
— Не изглеждаш в добро настроение. Случило ли се е нещо?
Джиоти не беше забелязал появата на жена си. Пат изглеждаше много добре. Гладко, лишено от тежестта на годините лице с високи скули, грациозна фигура. Той вдигна глава да приеме целувката ѝ, а тя се настани срещу него, взе ръката му и леко я стисна.
— Извинявай за закъснението. Добре ли си?
— За момент се почувствах стар — отвърна той и лицето му изгуби безстрастното си изражение.
— Не си стар!
— Казах, за момент — усмихна се той и на свой ред стисна ръката ѝ. Снощи, след като се бяха любили, Марио ѝ се похвали, че паметта му все още е отлична. Да, тя е права. Не е стар.
— За Сал ли си мислиш?
— Не — поклати глава той. — Това келнерче ме върна към времето, когато работех тук… — Очите на съдията се извъртяха към лодките зад прозореца: — Може би мъничко и за Сал…
Пат изпитателно го изгледа, после, очевидно доволна от това, което видя, небрежно си взе една соленка от чинията на масата.
— Сигурна съм, че това беше най-доброто разрешение — каза тя. — За Сал…
— Права си — кимна той. — Но все пак… — Очите му отново се насочиха навън, гласът му стана тих: — Като гледам пристаните все ми се струва, че виждам „Заслужена награда“ и Сал, който ми маха от борда. Трудно ми е да приема, че го няма…
— Той живя така, както искаше, скъпи.
— Беше на моите години. Мисля, че това също е част от…
— Беше болен, забрави ли? Умираше. Нещата можеха да бъдат много по-лоши. Сега поне се отърва от мъките.
— Сигурно…
— Не е чак толкова страшно… Така дори е по-добре.
— Зная, че си права — въздъхна съдията, все още извърнат към гледката зад стъклото. — Може би днес не трябваше да сядам на тази маса, от която се вижда всичко. Събужда спомените ми…
— Но това е нашата маса, Марио! Винаги е запазена за теб. Масата на съдията!
— Казвам само, че той беше мой приятел — отново стисна ръката ѝ Джиоти. — Липсва ми и това е всичко…
— Липсва ти споменът за него, любов моя. Напоследък той не беше онзи приятел, който помниш, нали?
— Права си.
Тя го погледна в очите и лекичко стисна пръстите му.
— Знаеш го, не може да не го знаеш…
— Зная го, Пат. Сега всичко е наред. Но не беше лесно…
Келнерът дойде да вземе поръчката им. Пат си избра миди с чаша „Пино Гриджо“, а съдията предпочете раци по френски с още един леден чай, никакво вино, разбира се. Следобед му предстоеше съдебно заседание.
Изчакаха пристигането на виното ѝ в мълчание. Тя отпи малка глътка за проба, остави чашата на масата и попита:
— Чете ли сутрешните вестници? Някои от тях твърдят, че може би не е самоубийство…
— Без „може би“ — отсече с категоричен тон съдията.
Виното сякаш заседна в гърлото на Пат Джиоти и тя побърза да отпие още една глътка.
— Защо мислиш така?
— Всичко сочи за асистирано самоубийство — сви рамене съдията. — От ампулите с морфин са били свалени етикетите. Помогнал му е човек с медицински познания. Сутринта помолих Ани (секретарката му) да отскочи до Съдебната палата и да вземе едно копие от патологическото заключение.
— И?
Джиоти замислено начупи една гризина, после сякаш забрави за нея.
— Дозата морфин не е била чак толкова силна. Ако е действал сам, Сал положително би употребил много повече наркотик, просто за да е сигурен… Три ампули са останали неизползвани. Но онзи, който му е асистирал, се е погрижил да му инжектира дозата директно във вената…
— А същата доза не би била фатална мускулно, така ли?
Джиоти кимна.
— Бил е професионалист. Или поне човек с достатъчно медицински познания, за да е запознат с този факт… — Въпреки тъжната тема на разговора, върху лицето му се изписа усмивка на възхищение: — А ти не пропускаш нищо, нали? Какво беше това, Елисън?!
Жена му доволно се усмихна на комплимента. Джиоти имаше предвид едно дело за медицинска небрежност отпреди няколко години. Народът на Съединените щати срещу фармацевтична компания „Елисън“. Лекуващият лекар на тежко болен пациент го инжектирал венозно вместо мускулно с едно от лекарствата на компанията, което се оказало фатално. Докторът се бе опитал да стовари вината върху фирмата производител, но номерът не мина. Лекарствата, инжектирани директно в кръвта, винаги имат далеч по-силен ефект от мускулните инжекции. На тази база Джиоти потвърди обвиненията срещу лекуващия лекар, обявявайки, че всеки медик на света знае този закон, или поне би трябвало да го знае…