— Да.
— Харди, обажда се Ейб.
— Господи, няма как да те сбъркам. Гласът ти е неповторим.
— Понякога го променям, за заблуда…
— Казвай какво има. Сигурно се обаждаш заради Греъм Русо…
Фрийман пристъпи към бюрото, остави чашите и възседна ъгъла.
Слушалката потвърди подозренията на Харди.
— Наистина се обаждам заради Греъм Русо — рече Ейб.
— Слушам те.
— Правя го от любезност. Маниерите ти явно са направили впечатление на Евънс и Лание. Попитах ги имат ли нещо против да ти звънна и те казаха не.
— Проницателни индивиди — кимна Харди. — Особено за полицаи. Хайде, казвай каквото имаш да ми казваш за Греъм…
И Глицки му каза.
Фрийман го повтори, сякаш искаше да се увери, че е чул добре.
— Петдесет хиляди долара в банкноти? Четири пълни комплекта бейзболни картички от началото на 50-те?
— Точно така.
Старецът почти пресуши чашата червено вино в ръката си. Харди механично отбеляза, че навън вече е съвсем тъмно.
Погледна часовника си. Осем и петнайсет. Време е да сложи точка на този работен ден и да се прибира у дома. Ако Греъм бъде официално обвинен, положително ще му звъннат по някое време и ще трябва да ходи в затвора. Имаше чувството, че ще се пръсне, ако не получи малко почивка.
За разлика от него Дейвид Фрийман нямаше нито семейство, нито някакви други интереси извън правото. Така беше живял през целия си съзнателен живот. След напрегнат ден в съда имаше навика да седне с чаша в ръка и да обсъжда подробностите по някое новоочертаващо се дело. Те никога не свършваха, а и Фрийман не желаеше да свършат.
— В крайна сметка ще излезе, че не става въпрос за асистирано самоубийство, а? — подхвърли той.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа петдесет бона плюс колекцията бейзболни картички, взети от сейфа на стареца. На това не му се вика алтруизъм…
— Не мисля, че е станало така, Дейвид — размаха ръце Харди. — Той не е такъв човек.
— Не е нужно да познавам човека, доказателствата са ми достатъчни. След като те сочат, че го е направил — значи наистина е така.
— Винаги казваш това…
— Защото винаги е истина. — Фрийман се премести на дивана и взе бутилката със себе си. Допълни чашата в ръката си, отпи и започна да върти рубинената течност в устата си като професионален дегустатор. — Защо не останеш още малко? Опитай това кларе, наистина е добро… Дай си малко почивка, за бога, цял ден тичаш като кон! Това ново дело ще те довърши!
Личният рекорд може да върви по дяволите, рече си Харди и хвърли още една стреличка. Друг път ще го подобрява.
— Може и да не повярваш, но идеята ми за почивка едва ли се покрива с висене в кантората до среднощ и обсъждане на дело, което нямам никакво намерение да поема — изръмжа той. — Възнамерявам да се прибера у дома и да кажа здрасти на жената преди да ме е напуснала, а може би ще успея и да целуна децата си за лека нощ…
Фрийман облиза устните си в знак на отвращение.
— Не проявяваш ли любопитство относно тези пари?
— За тях си има обяснение.
— Именно. Нима не искаш да го чуеш?
— Ще го чуя по новините.
Харди заобиколи бюрото, взе сакото си от облегалката на стола и се насочи към вратата, намъквайки го в движение.
— Ще заключиш и ще угасиш лампите, нали? — обърна се той и вдигна куфарчето си от пода до стената. — Хазяинът ми е голям звяр!
Фрийман взе бутилката и стана на крака.
— Не — рече той. — Ще си сляза в кабинета.
Кафявият му костюм изглеждаше така, сякаш беше взел душ с него, а след това беше подремнал без да се съблича. Върху яката на ризата му имаше поне половин дузина ръждиви точици — обичайните последици от порязвания при бръснене. Вратовръзката му би могла да бъде парче покривка, отмъкнато от някоя италианска пицария. Беше с половин глава по-нисък от Харди и поне петнайсет кила по-тежък, почти всичките от тях концентрирани в шкембето. Въпреки всичко това, благодарение на блясъка в очите и почти маниакалната енергия, която се излъчваше от него, Дейвид Фрийман изглеждаше внушително, дори заплашително.
Спря на крачка от Харди, направи замислена физиономия, после рязко заби показалец в гърдите му.
— Животът не е генерална репетиция, момчето ми — рече той. — Ако наистина имаш ясна представа какво точно се е случило със Сал Русо, момчето има право да го чуе… Поел си го и му дължиш това, независимо на колко зает се правиш. Ще ти дам един безплатен съвет: опитай и да се позабавляваш…
— Като теб ли?
— Точно така. Като мен. Аз през цялото време се забавлявам.