— Ти през цялото време работиш.
— Защото обичам работата си! — позьорски отвърна Фрийман. — Никога не се залавям за нещо, което не ми харесва!
— Извинявай за забележката, Дейвид, но ти нямаш деца.
Старецът вдигна глава и го изгледа с присвити очи.
— Ти имаш. И какво от това?
— Вече не правя това, което ми харесва, а това, което трябва. Такъв е животът ми, такава е действителността. Вече дори не мисля какво искам да правя.
Фрийман се сети за чашата в ръката си и побърза да я надигне.
— Но ти сам си пожелал да имаш деца, нали?
— Разбира се.
— Значи сам ще избереш как да живееш с тях.
Харди усети как започва да се нервира.
— Отлично мнение, Дейвид. Гладко и непробиваемо. За съжаление, трябва да ти кажа, че нямаш никаква представа за какво говориш.
— Ти се нуждаеш от това дело, момчето ми — поклати глава Фрийман. — От дело за убийство, в което да вложиш всичките си сили. Тази нужда те яде отвътре.
Харди не искаше да слуша подобни думи, просто защото бяха много близо до истината. Щракна ключа на осветлението, побутна Фрийман към площадката и затръшна вратата.
— Благодаря за напомнянето — троснато рече той.
Двамата мълчаливо поеха по късия и тъмен коридор, който водеше към стълбището. На втория етаж, в центъра на просторната и екстравагантно обзаведена чакалня, се намираше работното място на Филис, в момента празно. Основното осветление беше изключено, светеха само малките, подобни на прожектори аплици по стените, които просто превръщаха мрака в здрач. Фрийман изръмжа едно лека нощ и тръгна към кабинета си. Харди му обърна гръб, сложи ръка върху перилата, после с въздишка спря.
— Дейвид…
— Какво? — обърна се онзи.
— Мисля, че ти трябва да поемеш делото Русо…
— Честно ще ти призная, че съм готов човек да убия, за да го поема!
Харди се усмихна в здрача.
— Не е нужно да убиваш никого. Твое е, можеш да го поемеш. Истината ти казвам. От този момент нататък Греъм е твой клиент. Можеш да му се представиш в момента, в който му бъдат предявени обвиненията. А това означава всеки момент. Ако побързаш, можеш да стигнеш в затвора преди него…
Старецът замълча, обмисляйки чутото.
— Много се изкушавам — промърмори след известно време той. — Но няма да стане. Той не може да си позволи хонорарите ми…
— Поеми го безплатно. Той не може да си позволи ничии хонорари, но делото му ще бъде една отлична реклама…
— Това си е твой случай, Диз — поклати глава Фрийман. — Той е твой клиент.
— Не го искам, Дейвид. Забрави за хонорарите. Тук става въпрос за това, че аз не мога да си го позволя!
Настъпи пауза, после от мрака долетя тихият глас на Фрийман:
— Ако желаеш да чуеш мнението ми, не можеш да не си го позволиш, момчето ми… Години наред слушам от теб, че моите клиенти — моите виновни клиенти, са измета на обществото. Че те може и да заслужават най-добрата защита, която законът позволява, но никога няма да я получат от адвокат Дизмъс Харди! Не, сър, никога! Той има по-високи стандарти. Той трябва да вярва на клиентите си, на доброто в тях. Ще ти кажа нещо за същността на понятието хуманност, Диз. То е измамно и непрекъснато лъже. Лошите неща често се вършат от добри хора. По тази причина сме дарени с хубавите си закони…
Очевидно възбуден, възрастният адвокат направи крачка напред.
— Мислиш, че работата ти по делото „Триптек“ е по-чиста от това, с което се занимавам аз. Това не е така, момчето ми. В най-добрия случай Дайсън Брънел е лъжец, а в най-лошия — мошеник. Но ти явно нямаш нищо против да ровиш фъшкиите около него, срещу съответния хонорар… — Гласът на Фрийман стана по-нисък, но едновременно с това по-гневен: — Появява се Греъм Русо, тъй като има нужда от теб. Ти веднага заявяваш, че той не е убил баща си, за да го ограби. Ти му вярваш, нали? Но не искаш да му помогнеш. Не можеш да си го позволиш! Добре, хубаво… Но отсега нататък ще те помоля да ми спестяваш дрънканиците за добрите и лошите, за правдата и неправдата! Нямам време да слушам подобни глупости!
С тези думи Фрийман се завъртя на токове, отвори вратата на кабинета и я затръшна след себе си.
На перваза над камината имаше керван от малки слончета, всяко опряло хоботче в опашката на предното. Бяха от венецианско стъкло, ръчна изработка.
Франи ги зърна в „Гъмпс“ и моментално се влюби в тях, макар да знаеше, че не може да си ги позволи. Бяха прекалено скъпи и прекалено крехки, излишен лукс за хора, които се нуждаят от много по-практични неща. Но Харди ѝ купи шест парчета наведнъж, а после продължи да обогатява колекцията с по-бавни темпове — по едно в годината, винаги в деня на сватбата им…