Сега се беше изправил пред тях и се опитваше да чуе какво му говорят. Минаваше девет, когато най-сетне се прибра у дома.
Слончетата бяха част от съвместния им живот. Веднъж решили да се оженят, двамата с Франи доста спориха по въпроса къде да живеят. В крайна сметка тя стигна до решението да напусне апартаментчето си и да се нанесе тук, в неговата къща. Харди се надяваше, че подаръкът ще ѝ помогне да се почувства у дома си и наистина стана така. През ден, през два Франи подреждаше слончетата си по различен начин — в кръг, в редица наляво, в редица надясно. Според настроението си.
(Между другото, при всяко гостуване у тях брат ѝ Моузес правеше абсолютно същото. Харди реши, че става въпрос за някакви генетични заложби.)
Тази вечер очевидно беше вечерта на сенките. Входното антре и хола тънеха в мрак, нарушаван от по една малка електрическа крушка. Лампата до телефона в антрето, лампионът в коридорчето между хола и трапезарията. В къщата цареше неестествена тишина. Построена в „железопътен“ викториански стил, тя разполагаше с дневна и трапезария в предната част, разделени от дълъг и тесен коридор. Навътре се разширяваше и пространството беше достатъчно както за кухненския блок, така и за трите спални.
Децата спяха, Франи също си беше легнала. Харди стопли в микровълновата остатъците от някакви макарони със сирене, после изсипа отгоре им една консерва с риба тон. За протеините, за вкуса, или бог знае за какво… Седна на масата в трапезарията и положи пред себе си известно количество документи по делото „Триптек“. Оказа се обаче, не няма сили да прочете нито ред.
Отсипа два пръста „Бушмилс“ в едно от бурканчетата-чаши за конфитюр, които използваха децата. Върна се в дневната, запали камината и отпи от питието си. Когато видя дъното на бурканчето, отиде да вземе душ, а после се шмугна под чаршафите до жена си, която може би наистина спеше…
Озарени от алено сияние, слончетата танцуваха.
Един гол мъж стоеше пред изстиващата жар и наблюдаваше животните. Бяха четиринайсет, подредени едно след друго, може би готови за керван. Навън виеше силен вятър.
На крачка от огъня цареше непрогледен мрак. От него се появи женска фигура. Беше облечена в бяла дреха с неясна форма. В дългата, свободно спусната коса проблясваха червени огънчета. Беше боса.
Мъжът я усети и се обърна. Не направи крачка към нея, защото се страхуваше, че ще се спъне. Вече два пъти бе доливал ирландско уиски в чашата с дебели стени, върху които бяха изрисувани Том и Джери.
— Няма ли най-сетне да си легнеш?
— Не мога да заспя.
— Забелязах — рече тя и сложи ръка на рамото му. — Не бива да се тровиш…
Намек за пиенето. Когато беше млад, още преди брака и децата, той си имаше желязно правило: никакъв твърд алкохол у дома! А сега? Сега беше друго. Понякога имаше чувството, че спокойно биха могли да отворят магазин за пиячка.
— Обичам ги тези слончета — промълви той. Приятно му беше да гледа как едно от най-силните животни на земята е превъплътено в един от най-крехките материали на природата. — Сякаш танцуват, нали? Вълнуват се от предстоящото пътуване, радват се, че ще вършат нещо…
— Ела да си легнеш — рече тя. — Ще ти разтрия гърба.
— Колко е часът?
— Два. След пет часа децата ще са на крака, Дизмъс. Ще изтекат като пет минути, нали знаеш?
Ръката му с чашата беше опряна на поставката над камината. Той си даваше сметка, че се подпира на нея, за да запази равновесие.
Франи е права. Утрешният ден — един от безкрайната поредица сиви дни — щеше да дойде прекалено скоро. И Фрийман е прав. Наистина се ядеше отвътре.
Въздъхна, остави полупълната чаша на перваза над камината и се остави в ръцете на Франи, която го поведе по дългия коридор към спалнята.
Пета глава
Харди не беше настроен да обръща внимание на умората, главоболието и тихото пищене в ушите си. Нагласен на шест и половина, вътрешният му будилник бе както винаги точен. От всичко, което му каза Дейвид Фрийман предишната вечер, най-силно го засегна забележката за децата. Изборът да ги има беше негов, следователно пак той трябваше да реши как да живее с тях.
Отношенията му с децата се развиваха по някаква низходяща спирала, която не разбираше. Отделяше им все по-малко внимание, все по-малко се радваше на живота си с Франи, на живота въобще. Да не говорим за работата. Не можеше да разбере дали тя е функция на някакви принципи, но най-сетне я опозна.