Влезе и затвори вратата след себе си. Щорите в хола не бяха спуснати, отдавна немитите стъкла на прозорците сивееха от мръсотия. Весели и ярки навън, тук слънчевите лъчи бяха бледи и посърнали. Протегна ръка към електрическия ключ. Разлика почти нямаше. Оказа се, че светят само две от шестте крушки на тежкия полюлей, увиснал от центъра на тавана. Другите бяха изгорели.
Пристъпи към продънения диван и внимателно се отпусна на ръба му. Върху изцапания плот на масичката за кафе все още личеше прах за снемане на отпечатъци. От другата ѝ страна беше лежащият стол. Сара се наведе напред, опря лакти върху коленете си и въздъхна.
Тишината се стовари върху нея с огромна сила. Измина доста време преди да си даде сметка за приглушения грохот на трафика по Седма улица. Въздухът в помещението беше абсолютно неподвижен.
Как ли се е чувствал човекът, който бе живял тук и умрял тук? Вече започваше да разбира, че разследването на едно убийство няма нищо общо с доскорошната ѝ работа, когато се занимаваше с обири, въоръжени нападения, вандализъм и измами. Разбира се, актът на убийството може да се разглежда и в светлината на останалите престъпления — насилствено-брутален и отвратителен, но последиците от него докосват една по-друга струна…
Тук беше сложена точката на един живот.
Едно човешко съзнание, един човешки ум, оставили дълбоки отпечатъци върху неодушевените предмети в този дом — мебели, стени, кухненска посуда, върху самия въздух — вече ги нямаше. На тяхно място се бе настанил вакуум.
Най-сетне стана, прекоси дневната и отвори прозореца, който гледаше на запад. Навън подухваше, слънчевите лъчи бяха топли. Усети това с известно закъснение, сякаш стаята бе решила да задържи тези природни елементи далеч от себе си, поне за още няколко секунди…
Обръщайки гръб на прозореца с намерението най-после да се залови за работа, Сара изведнъж усети духът на Сал Русо, който бе живял и умрял тук. Усети присъствието му с всичките си сетива, сякаш призракът бе придобил реални измерения.
Кой, в крайна сметка, е бил Сал Русо?
Ветрецът все пак проникна във вътрешността на стаята и събори миниатюрните валма прах, събрали се върху плота на една от масичките. Тя отвори насрещния прозорец, просто защото трябваше да върши нещо. Отговорът на въпроса ѝ може би се криеше някъде из купищата бумаги, които задръстваха жилището.
Не можеше да се отърве от странното усещане, че Сал Русо прави опит да осъществи контакт с нея. Странно и смешно усещане, но все пак…
Ех, ако можеше да чуе какво казва!
Започна с преглед на всички хартии, които не бяха подредени в кашони. Онези под дюшека, другите в кухненските шкафове и в чекмеджетата на масите. Вече бе открила листчето с шифъра на сейфа в банята, но в кухненската кофа за отпадъци имаше много други. Имаше и под износения килим. Хартия от различно качество, за различни цели: амбалажна, кафява на цвят, карирана, бяла, копирна… Изобщо всякакъв вид хартия, върху която може да се пише…
Почти всички листове съдържаха имена. Лични или фамилни, понякога и двете. Телефонни номера, или части от такива. Адреси. Преглеждането на всичко това означава много работа, каза си Евънс. Страшно много. И никой не може да каже дали тази работа ще донесе резултат. Не се плашеше от тази работа, беше готова да я свърши. Нали затова ѝ плащат?
Но богатата колекция от хартия не я приближаваше дори на сантиметър до нейния собственик. Седнала на дивана, Евънс старателно преглеждаше всеки лист поотделно, после го слагаше в някой от големите жълти пликове, които бе донесла със себе си. Купчината бързо порасна и тя се принуди да я прехвърли на масата. После отново стана.
Върху килима все още личаха тебеширените линии, с които бяха очертали трупа. При влизането си тя успя да направи така, че да не ги види. Но сега приклекна над тях и се опита да възстанови картината в съзнанието си. Пръстът ѝ леко докосна протърканата тъкан.
— Хайде, старче, говори!
Знаеше, че повечето от кашоните са в спалнята — ей там, оттатък кухнята, вдясно. Но един лежеше и тук, в ъгъла до дивана. Видя го едва сега, защото беше в клекнало положение.
Какво още беше пропуснала?
Очите ѝ се спряха на парчето шперплат върху стената. Вече бе видяла, че това е картина, но я бе взела за една от евтините репродукции, които вървят в комплект с наема. Сега забеляза, че става въпрос за нелакиран акварел, избелял от времето до такава степен, че дървото отдолу прозираше.
От мястото си обаче виждаше пейзажа много добре. За това помагаше и следобедното слънце, очертало ярък квадрат на пода. Веднага позна Рибарския пристан, но без обичайната за пощенските картички патина. Присви очи, стана и пристъпи по-близо. В долния край на шперплата ясно личаха инициалите С. Р. Ако Сал е нарисувал този пейзаж, значи е притежавал истински талант.