Снимките във втория албум започваха от доста по-стари времена. Сред тях имаше няколко черно-бели фотографии на невръстния Сал Русо. Преди да се увери, че това наистина е Сал, а не Греъм, тя на няколко пъти прибягна до сравнения с други снимки. Да, беше Сал. Винаги в екип, винаги с бухалка или ръкавица. Тук бяха и първите вестникарски изрезки: Сал Русо блокира атака на противника, а ударът му носи две точки за победата в първия мач на Младшата лига. Дебют в колежа „Балбоа“, включване в сборния университетски отбор, а след това и в щатския отбор за Националната лига.
Взря се в една от снимките на колежанския тим. Сал беше на втория ред, до него се пъчеше Марио Джиоти — съдията, който го бе открил мъртъв в петък. Странно нещо са това студентските приятелства, рече си с въздишка тя.
След съобщението за договора на Сал с „Ориълс“ имаше две празни страници. След тях започваха изрезките с името на Греъм. Информациите си приличаха като две капки вода с тези за баща му. Младшата лига, Юношеската лига, гимназиалния тим, университетския пробив, чак до резервната скамейка на „Доджърс“.
Накрая жълтият цвят на изрезките вестникарска хартия се сменяше с бял. Това бяха последните информации за неуспешното завръщане на Греъм. Сал си беше направил труда да събере абсолютно всичко, дори резултатите от пролетния тест за физическа годност на сина си — човекът, когото тази сутрин арестуваха за убийството му…
Сара затвори албума и се облегна назад. Очите ѝ смъдяха. Е, хубаво… Сал май наистина ѝ проговори, но тя не беше сигурна дали разбра това, което ѝ казва… Най-трудно ѝ беше да разбере как един толкова обещаващ млад човек като Сал е погубил живота си. Та той е бил благословен от Бога! Имал е талант към музиката и живописта, бил е интелигентна личност, с прекрасна съпруга, здрави и красиви деца… И всичко това е отишло по дяволите, за да свърши тук, в тази дупка. Нима причините са били само от финансов характер?
Сара не вярваше в това. Разбира се, провалът в бизнеса може да разруши психиката на всеки човек — тя самата се беше нагледала на подобни случаи. Но тук не ставаше въпрос за някакъв обикновен банкрут. Сал съвсем не е фалирал. Плащал си е редовно наема, бизнесът му, макар и незаконен, е носел доста добри пари. Той е бил от хората, които оцеляват. Освен това е разполагал с пари, много пари. Банкнотите бяха опаковани в банкови пачки, с печат отпреди седемнайсет години. Какво можеше да означава това?
Вероятно е настъпил някакъв катаклизъм. Нещо, което го е съсипало. Дали пък наистина не се е самоубил?, неволно се запита Сара. И какво би означавало това за сина му, когото самата тя беше пратила в затвора?
Може би отговорът на тези въпроси се криеше в някой от кашоните, струпани в спалнята. Постави втората папка върху първата и отново се протегна. Тук беше вече час и половина, но не свърши почти никаква реална полицейска работа. Май ще е по-добре да се залавя и за нея…
Но отново се беше озовала очи в очи с рисунката. И отново изпита как нещо в нея неудържимо я привлича. Онова петънце, там до момчето с въдицата… Не е ли бейзболна ръкавица? (Разбира се, ако изобщо става въпрос за момче с въдица…) Не пропуска ли и нещо друго? Пропуска ли изобщо нещо, или само така ѝ се струва?
Нямаше отговор на тези въпроси. Кашоните няма да се изпарят, по-добре да се залавя за работа. Хвърли последен поглед на картината, после ѝ обърна гръб и се насочи към спалнята.
В един и половина, точно когато Сара Евънс влизаше в апартамента на Сал, Харди последва един от надзирателите към стаята за свиждане на затвора в Сан Франциско, обозначена с буквата Б. Затворът беше сравнително нов, построен непосредствено зад Съдебната палата едва преди година. Стаите за свиждане бяха доста по-просторни от тези в стария затвор, но размерите не бяха от значение. Въпреки че хората от правораздавателната система бързо лепнаха на новата сграда прякора „Лъскавия кафез“, тя все пак си оставаше точно това — кафез, в който никой не би желал да бъде затворен…
Още не бяха свалили Греъм. Харди помоли пазача да остави вратата отворена и измина шестте крачки, които го деляха от прозореца. Цели шест крачки! Това наистина беше лукс! Макар и оборудван с блиндирани стъкла, прозорецът също си го биваше.
Помещенията за свиждане в стария затвор бяха обикновени килии — два на три, без вентилация, с една-единствена мъждива крушка на тавана. Това пространство се запълваше изцяло от маса и три стола. На една от стените имаше прозорче с блиндирано стъкло, през което се виждаше оживен коридор. Затворниците постоянно блъскаха по него и пречеха на адвокатите да разговарят с клиентите си.