Харди слушаше тези думи с чувството, че му се изплъзва нещо важно.
— Чакай малко — вдигна ръка той. — Говорим за софтбол — една игра, която се играе в зала, нали? Нима искаш да кажеш, че има професионална лига по софтбол?
— Не. Всичко става под масата. Обикновен хазарт. Разни богати копелета си правят отбори, после залагат на тях…
— Какви суми залагат?
— Не съм много сигурен — сви рамене Греъм. — Чувам различни цифри. Десет бона, двайсет бона… На игра.
— Нещо ме будалкаш! — изгледа го с недоверие Харди.
— Не те будалкам. Това си е един голям бизнес. Работата е там, че аз не мога да декларирам тези пари. Нито пък да плащам данъци върху тях…
— Колко всъщност изкарваш?
Оказа се, че Греъм няма желание да сподели това, въпреки приказките за пълно доверие между адвокат и клиент.
— Не знам — тръсна глава той. — Има седмици, през които играя по три мача, плюс някой турнир пред уикенда…
— Колко мача се играят в един турнир?
— Обикновено пет, ако не бъдеш елиминиран…
Харди отвори бележника си и започна да смята.
— Един бон седмично? — вдигна глава той.
— Понякога — сви рамене Греъм, после в гласа му за пръв път се появи някакво напрежение: — Но това не може да излезе на бял свят! Ще ме спипат за укриване на данъци и ще ми отнемат адвокатския лиценз. Това означава никога повече да не си намеря истинска работа!
— Ако те спипат за убийство, това ще бъде последния ти проблем! — сряза го Харди.
Младежът се облегна назад, мълчаливо признавайки желязната непоклатимост на този аргумент. Харди изчака малко, после с преднамерена небрежност подхвърли:
— Мислех, че не държиш на адвокатската професия…
— Стига, Диз — наежи се онзи. — Защо според теб съм завършил юридическия? Разбира се, че държа на адвокатската професия!
— Но нали…
— Просто исках да опитам за последен път. Прецених, че мога да играя няколко сезона, да си натрупам милионите, а след това спокойно да се върна към адвокатската професия. Представи си изненадата ми, когато се върнах тук и установих, че никой не желае да ме вземе на работа. Добрият стар съдия Дрейпър ми сви мръсен номер, макар навсякъде да тръби обратното…
— Ти попита ли го защо?
— Нямаше нужда. Беше пуснал слуха, че не ставам за нищо и изобщо няма смисъл да си губят времето с мен… — Очите му отново пробягаха по стаята: — А сега и това…
— Джиоти не може ли да ти помогне? С баща ти са били приятели и лесно би…
— Никога! — поклати глава Греъм, без да го изчака да свърши. — Федералните съдии са като свински черва. Трябва да разбереш това, Диз… Аз ги зарязах. Зарязах съда, зарязах начинът им на живот. Такова нещо те няма да ми простят никога! Може би бих могъл да си намеря някаква работа в Аляска, но в този град съм мъртвец. Търсил съм, повярвай ми. Разпратил съм поне петстотин молби и автобиографии. Не получих нито една покана за интервю, макар че бях пръв по успех във випуска си…
— Защо тогава наистина не опита в Аляска?
Влудяващото колебание отново се появи.
— Може би… — преднамерено бавно промълви Греъм.
Харди не успя да разбере дали това означава „може би трябваше, но…“, или „може би сега ще опитам“… После изведнъж му просветна.
— Баща ти! — рече той. — Заради него си се върнал. Имал е нужда от теб.
Съжали за тези думи още докато ги изричаше. Бяха си чиста проба внушение.
Греъм стана и пристъпи към прозореца.
— Не знам — промълви след дълга пауза той. — Наистина не знам. Нищо не съм планирал. Просто стана така… Той ми изпрати писмо. Онова, което открихте вчера… Обадих му се и…
Този път мълчанието се проточи толкова дълго, че Харди стана и пристъпи към него. Сълзите в очите му го изненадаха, но още повече се изненада от факта, че не е готов да им повярва. Вече не. Греъм бе доказал, че може да действа подмолно, разчитайки на външните ефекти. Сам призна, че е опитал да очарова Сара. А сега може би се опитва да получи симпатията и на адвоката си. Докосна с ръка рамото му и то се огъна, обзето от непонятно напрежение.
Главата на Греъм безсилно клюмна.
— Обичах го — тихо промълви той. — Той ми беше баща, той имаше нужда от мен… — Гласът му се превърна в едва доловим шепот: — Аз също имах нужда от него…
Но въпросът с парите оставаше.
Десет минути по-късно двамата отново бяха зад масата. Престоят на Харди тук вече надхвърляше час, без да получи нищо съществено в замяна. Трябваше да разбере как стоят нещата с тези пари.
— Татко ме накара да ги взема и да ги дам на когото намеря за добре. Не искаше да попаднат в ръцете на никой член на семейството, като част от наследството…