Харди се замисли. Подобно на почти всичко, което излизаше от устата на Греъм Русо, това обяснение повдигаше повече въпроси, отколкото отговори.
— На кого искаше да ги дадеш? — попита той.
— На децата на една жена. Казва се Джоан Сингълтери.
— Добре, вярвам ти — въздъхна Харди. — Коя е тя?
— Не знам.
— Баща ти не ти ли каза?
— Започна. После иззвъня телефонът. Когато се върна, го помолих да продължи, но той ме изгледа така, сякаш идвам от Марс. Никакъв спомен. Дупка в паметта. Такава беше болестта му…
— Не го ли притисна?
— Такъв си беше той — разпери ръце Греъм. — Дори да си е спомнил, че е започнал да ми разказва нещо, пак нямаше да го довърши…
— Добре. Но все пак е споменал името на тази жена. Какво още ти каза?
— Не знаел къде живее — сви рамене Греъм. — Аз трябвало да я потърся и да ѝ дам парите. Но след смъртта му…
— Значи е знаел, че ще умре?
— По-скоро е знаел, че ще се самоубие — поклати глава Греъм, после вдигна ръка: — Зная как ти звучи това, но е истина.
— Как да не е истина! — изгледа го с мрачна ирония Харди. — Такива неща стават всеки ден! Бащата на някой тип му дава петдесет бона със заръката да ги предаде на някой, за когото и хабер си няма! — Приведе се над масата и избоботи: — Слушай, Греъм! Или започваш да говориш като хората, или след пет минути забравяш за мен! Ясно ли ти е?
— Това е истината, Диз. Не зная нищо повече. Може би е имал деца от тази жена…
— Откъде е взел тези пари?
— И това не знам.
— Господи Исусе! — изрева Харди и стовари юмрук върху масата. — И за бейзболните картички ли не знаеш? Тях какво ти заръча да ги правиш? Може би да ги запечаташ в някоя шибана капсула за идните поколения?
Сега беше моментът да си тръгне. Гневът нямаше да доведе до нищо добро. Харди се овладя, прибра писалката и бележника, после стана на крака.
— Ще ти кажа на какво ми прилича тая история, Греъм — рече той. — Убил си баща си, откраднал си петдесетте бона, но не си успял да ги изпереш, похарчиш, или каквото още се прави там с толкова много мангизи в брой… Изглежда си падаш по тези неща. Тук личното ми мнение няма значение — казвам ти как ще възприеме историята ти всеки, който я чуе… — Това за личното мнение не беше съвсем вярно. Харди беше почти сигурен, че то съвпада напълно с думите, казани на глас. Тръсна глава и приключи: — Можеш ли да се досетиш какво ще последва от всичко това?
Отговор нямаше.
— Все още съм твой адвокат — изпусна въздуха от гърдите си Харди. — Това означава, че съм готов да те изслушам, ако решиш да ми разкажеш истината. Означава още, че всичко останало ще бъде погребано и забравено. Досегашната ти игра е обречена, Греъм. Картите в ръцете ти са безнадеждно слаби.
— Но това е истината — вдигна глава младежът.
— Е, щом е така, нямам повече въпроси — рече Харди. — Бих казал, че тази седмица не е от най-щастливите за теб.
Шеста глава
Областната прокурорка Шарън Прат буквално побесня, когато научи, че Греъм Русо е бил арестуван без разрешението на нейната служба. Веднага нареди да повикат Глицки, твърдо решена да го притисне до стената. Поведението на полицията вече надхвърляше всякакви граници. Особено при това дело за асистирано самоубийство, което изисква внимателно преценка на всички улики и доказателства.
— Не разбирам защо не се обърнахте лично към мен, лейтенант — каза с леден тон тя. — Как така отидохте и арестувахте този човек?
— Подозираме го в убийство — отвърна Глицки. Все още не знаеше причините за гнева на Прат. Практиката да се арестуват заподозрените преди получаването на официално прокурорско разрешение беше достатъчно разпространена. В областната прокуратура добре знаеха това, но не вдигаха излишен шум, тъй като знаеха и мотивите на полицията — най-често свързани с опасенията, че престъпникът може да се укрие. — Но вие можете да прекратите производството, госпожо — добави той.
— А вие точно това искате, нали, лейтенант?
— Не, госпожо. Казвам само, че това е ваше право.
— Не се опитвайте да ме будалкате, лейтенант! Точно това искате! Прекрасно знаете, че щях да отхвърля искането ви за ареста на този младеж. Но сега, след като вече сте го направили, аз съм на топа на устата, нали?
Прат скръсти ръце зад гърба си, очилата с комбинирани лещи бяха окачени доста ниско върху изящния аристократичен нос, очите ѝ гледаха над тях.
Прат не беше пряк началник на Глицки. По тази причина той нехаеше за личното ѝ мнение, но все пак искаше да си върши работата както трябва.