— Нима твърдите, че при подобни случаи в бъдеще Областната прокуратура няма да настоява за изясняване на обстоятелствата в съда? — изгледа я Глицки. — И как, позволете, трябва да наричаме това? Може би „Право на милосърдие“? — От твърдия блясък в очите ѝ разбра, че няма смисъл да обсъжда с нея теоретически постановки, тръсна глава и се върна на уликите по делото: — Окей, но какво ще кажете за парите?
— Получил ги е от баща си. Той го е обичал, бил е напълно откъснат от другите си деца. Те вероятно са го мразили. Защо тогава да им дава дял от тези пари?
— А защо Греъм не призна това? Защо излъга за всичко, за което го питахме?
— Бил е притиснат. Не е виждал как може да се измъкне и е изпаднал в паника. Това се случва често.
— Добре. Ами раната на главата?
— Вероятно е паднал и се е ударил. Преди настъпването на смъртта.
Глицки млъкна. Стана му ясно, че главната прокурорка ще обори по подобен начин и останалите улики, които бяха повече от достатъчни. Едновременно с това си даваше сметка, че тя има всички шансове да се окаже права. Истината може би е точно такава, каквато я вижда Прат.
Но едновременно с това беше убеден, че тази истина не бива да бъде приоритет на Прат. До нея трябва да се стигне на редовен съдебен процес, със съдебни заседатели. Това е начинът, по който работи системата.
Областната прокурорка се облегна в стола си, докосна устни с пръст и най-сетне реши да изостави официалния тон.
— Знаеш ли, Ейб… Според мен влагаш прекалено много емоции… Жена ти също понасяше ужасни страдания…
Белегът на устните му потъмня.
— Аз не убих жена си! — отвърна. — Нито пък ѝ помогнах да се самоубие!
— Не съм казала това — наведе се напред Прат. — Но тя сигурно е имала силни болки, нали?
Глицки също наклони тялото си напред.
— За тях вземаше лекарства. Твърдеше, че помагат. Искаше да живее колкото може по-дълго. Не искаше да умира.
— Ами ако беше поискала да умре, Ейб? Нямаше ли да ѝ помогнеш? Нямаше ли да поискаш това?
— Разбира се, че щях да го поискам. А вероятно и да го сторя.
— Но въпреки това не вярваш, че същото е станало и в случая с Греъм Русо и баща му… И си твърдо убеден, че Греъм е постъпил погрешно.
Глицки отпусна глава на гърдите си. Да спориш с Прат беше все едно да блъскаш облак с ръце.
— Не — отвърна той с всичкото търпение, на което беше способен. — Не съм убеден, че е постъпил погрешно. Смятам само, че е нарушил закона…
Тя вероятно реши, че го е убедила. Облегна лакти на бюрото и разтвори длани, сякаш освобождаваше някаква малка птичка, затворена между тях.
— Значи законът се нуждае от промяна.
Сътрудниците на Дейвид Фрийман бяха кръстили заседателната зала „солариум“. Пред огромните прозорци с метални рамки гъмжеше от каучукови дръвчета, фикуси и лимони в огромни саксии, отвъд тази гора зеленееше тревата на вътрешния двор и това още повече допринасяше за чувството, че човек е попаднал в оранжерия.
Дизмъс Харди седна край една елипсовидна махагонова маса заедно с Мишел Тинкър, точно под зеленината. Скромна и свенлива, Мишел притежаваше остър като бръснач юридически ум. Харди знаеше това и го ценеше, тъй като беше достатъчно откровен да си признае, че тази жена умее да се концентрира върху проблемите далеч по-добре от него. Фрийман я държеше в екипа си поради неограничените ѝ способности да анализира и систематизира всички онези дребни подробности, които възникват и съпътстват едно дело, въпреки че Мишел бе лишена от дар слово и просто не ставаше за пледоарии. Точно тези нейни качества са ми необходими, каза сутринта Харди, когато се отби при Фрийман.
Възнамеряваше да работи с Греъм Русо, което означаваше, че това дело ще погълне голяма част от времето, определено за „Триптек“. Дали Фрийман няма да му даде назаем един от работните си коне, който да се оправя с компанията? Неуспял да прикрие задоволството си от факта, че Харди поема криминалното дело, Фрийман веднага се съгласи.
Освен право, Мишел бе завършила и счетоводна отчетност. Беше на около трийсет и пет, омъжена, без деца. Когато човек успее да проникне зад свенливостта ѝ, той неизменно откриваше начетена, добронамерена и съвсем не лишена от дар слово колежка, страхотен професионалист. Харди беше убеден, че Дайсън Брънел ще се сработи с нея, а тя самата с готовност прие да му сътрудничи по делото „Триптек“. В преобладаващата си част това дело съдържаше документи, сводки и цифри, Мишел едва ли щеше да стигне до съдебните заседатели, нито пък щеше да види съдия…
Наближаваше пет следобед. Вече два часа Харди я въвеждаше в делото с максималната скорост, на която беше способен, очертаваше основните проблеми, запознаваше я с главните участници в него. Съдейки по кратките въпроси на Мишел, тя следваше мисълта му с лекота, проблеми едва ли щеше да има.