— А това какво означава?
— Не зная, Фран. Може би, че през цялото време е казвал истината…
Сара Евънс си отпусна един час за цупене по повод освобождаването на Греъм Русо. Не можеше да разбере защо прокуратурата го пуска на свобода след едно задълбочено и по нейно мнение напълно законно следствие, довело до арестуването му по обвинение в убийство. Напомни си, че може да се цупи колкото иска, но това е просто един инцидент в обещаващо дългата кариера, която се очертава пред нея. Освен това си беше свършила работата както трябва. Никой не откри грешка във воденето на следствието.
Останалото не я засягаше. Нито решението на Прат, нито обществената реакция.
То нямаше да съсипе живота ѝ, нямаше да развали дори вечерта ѝ.
Фактически, една част от нея бе обзета от огромно облекчение. Вече бе наясно, че Греъм Русо е най-привлекателния мъж, когото беше срещала. Не искаше дори да си представи, че един толкова хубав мъж може да носи зло в душата си. Разбира се, това си беше чиста фантазия, нямаща нищо общо с действителността. Милион примери можеха да ѝ докажат обратното. Но преди двамата с Марсел да започнат онзи обиск, тя почти си позволи да изпита нещо като симпатия към заподозрения. Бяха горе-долу на една възраст. И той е юрист като нея, на всичкото отгоре и спортист.
Беше усетила погледа му върху себе си. Глупаво, но факт. За пръв път от пет години насам беше изпитала физическо привличане към друг човек. Господи, дори повече от пет!
Но като ченге — ченге до мозъка на костите, каквато си беше, Сара не пропусна да използва това привличане, за да накара Греъм да отвори душата си. Беше в състояние да се усмихва с привиден интерес на всяка негова дума, а стори това с лекота, тъй като интересът ѝ не беше съвсем привиден.
В крайна сметка можеше да се окаже, че Прат е права. Че Греъм Русо е помогнал на Сал да се отърве от мъките. Ако наистина е станало така, Сара щеше да го възприеме нормално. Имаше познати лекари, които не криеха, че са изключвали животоподдържащите системи на пациентите си по молба на близките им. Не беше на мнение, че тази практика трябва да се узакони, защото лесно би могло да се стигне до ексцесии и тежки злоупотреби. Но вътре в себе си я разбираше.
Другата вероятност е Греъм да няма нищо общо с цялата работа. Сара не забравяше какво беше заключението на Страут: граничен случай между убийство и самоубийство… Казано с други думи, Сал може би наистина се е самоубил. Съдебномедицинските улики не изключваха подобна възможност. Във всеки случай тази история вече беше зад гърба ѝ. Нямаше никакво намерение да се занимава с нея, особено пък тази вечер. Тази вечер нейният отбор по софтбол имаше важен мач.
Живееше сама в двустаен апартамент над един магазин за хранителни стоки, който се намираше на ъгъла на Балбоа и Петнайсето авеню. Отвори вратата и спря да се наслади на необичайната (поне за Сан Франциско) топла вечер. Чувстваше се прекрасно в жълтата найлонова фланелка на „Блейзърс“, тъмнозелените шорти и жълтите, високи до коленете чорапи. Тикна назад златистата бейзболна шапка с едно голямо зелено Б над козирката, после прокара стегнатата си в опашка коса през специалния процеп.
Забравѝ за света на ченгетата, рече си тя. Беше на трийсет и две години, в страхотна физическа форма. Беше получила работата, за която мечтаеше, но това не означаваше, че трябва да ѝ отделя всяка свободна минута. Нещо, което неминуемо щеше да стане, ако занемари другите си интереси…
Това беше една от причините, поради които се занимаваше сериозно със софтбол. Играта ѝ помагаше да се освободи от натрупаното напрежение и ѝ гарантираше личен живот — живот извън периметъра на Съдебната палата.
Прекоси тротоара към колата си, пътьом се огледа във витрината на магазина. Изглеждаше на осемнайсет. Животът беше прекрасен. Предстоеше ѝ интересен мач.
Седма глава
— О, Греъм, слава богу, че си добре!
Хелън изтича по стълбите на къщата, намираща се в Сийклиф — едно от най-скъпите предградия северозападно от Сан Франциско. Той бе успял да стигне едва до средата на пътеката, която разсичаше стръмната ливада. Вечерта беше топла. Майка му беше дребна жена, която стигаше едва до раменете му. По тази причина не го целуна, а просто уви ръце около кръста му и притисна лице в широките му гърди.
Той я прегърна, очите му с очакване се насочиха към отворената врата на къщата. Никой друг не се появи.