Кожата на лицето ѝ бе гладка като мрамор. Той знаеше, че това е резултат от няколко пластични операции, които все пак бяха направени толкова майсторски, че майка му изглеждаше поне десетина години по-млада от възрастта си. Всичко това бе извършено в чест на щастливеца, за когото беше омъжена, а и за ролята, която играеше.
Хелън винаги бе привличала мъжете със своите раздалечени сини очи, високи скули и копринено руса коса. Сега, в здрача на топлата вечер, облечена в тесен панталон и тъмносиня вталена памучна блузка, тя приличаше повече на приятелка на Греъм, отколкото на негова майка.
Дали щеше да изглежда по същия начин, ако беше останала да живее със Сал, запита се Греъм. В онези години, когато я бе обожавал до полуда? Беше запомнил лицето ѝ по-друго, от него се излъчваше една особена мекота, която днес вече я нямаше…
Тя се отдръпна, вдигна глава да го огледа, ръката ѝ погали бузата му.
— Изглеждаш уморен, Греъм. Нали там вътре не ти направиха нищо лошо?
— Беше само за един ден, мамо. Прибраха ме и после веднага ме освободиха.
— Искахме да дойдем да те видим в… затвора. Но не бяхме сигурни как ти ще… Очаквахме да научим нещо от адвоката ти, но той изобщо не ни потърси. Казва се Дизмъс Харди, нали? Що за име, господи! Мисля, че не го познаваме. Но в крайна сметка се оказа грешка, нали, Греъм?
— Да, мамо — отвърна той, наведе се и я целуна. — Беше грешка, от начало до край. Аз не съм убил Сал. Не съм му помогнал да умре…
Кратък проблясък на перфектно поддържани зъби, после тя хвана ръката му и го поведе към къщата.
— Разбира се, че не си. Ела, семейството иска да чуе всичко. Радвам се, че намери време да дойдеш…
Харди го бе закарал с колата си, у дома го чакаше посланието на Хелън. Беше последното от поне половин дузина, записани на телефонния секретар. Беше позвънила веднага след като чула за освобождаването му от новините. Взе един душ да отмие затвора от тялото си, двайсет минути по-късно вече пътуваше към имението в Сийклиф.
Но от краткия запис остана с впечатлението, че майка му се тревожи за него, нищо повече. Иска да го види, за да се увери, че всичко е наред. Сега излиза, че това не е точно така.
— Цялото семейство ли е тук? — попита той.
Майка му бе изтичала да го посрещне на ливадата, защото е искала да го предупреди какво да очаква, да го успокои, в случай че избухне. Винаги постъпваше така. Той беше лудата глава, чувствителният… Мама винаги се опитваше да го укроти, да предотврати някое гневно избухване, което би смутило нечие спокойствие. В дома на Лелънд Тейлър скандалите се смятаха за тежък грях.
— Решихме да се съберем още днес, Греъм. Веднага след като научихме, че си арестуван… — За момент се спря и вдигна глава да го погледне. Продължаваше да стиска ръката му. За да го защити, или да го обуздае? — Трябваше да обмислим стратегията, да видим как да излезем от създалата се ситуация…
Тук личеше пръстът на втория му баща. Лелънд Тейлър обмисля стратегията си, дори когато отива да си измие ръцете.
— Да създадем единен фронт, знаеш…
— Срещу кого?
Хелън не обърна внимание на въпроса му и продължи:
— А после, когато научихме, че ще бъдеш освободен…
— … ви обзе огромно облекчение, разбира се — подхвърли той.
— Разбира се, Греъм. Не се дръж така!
— Надявам се, че Лелънд не е претърпял някакви загуби поради този скандал. О, разбира се, че не е… Нали фамилното ми име е друго? Никой нищо няма да разбере. Това е целта на семейното събиране, нали? Всичко трябва да се запази в тайна!
— Не. — Майка му бе получила своите заповеди и ги изпълняваше стриктно, като дисциплиниран боец. — Категорично не, Греъм! Ние се безпокояхме за теб.
— Това обяснява защо всички се втурнахте към затвора и се опитахте да ми помогнете…
Майка му притеснено поклати глава.
— Вече ти обясних, Греъм… — Спря в подножието на стълбището, което водеше към масивната двукрила входна врата: — Моля те, Греъм, не създавай усложнения. Опитай се да ни разбереш.
Той сведе очи към лицето ѝ. Вече не бе в състояние да определи дали е очаровано, или очарователно. Тревожни бръчки, разбира се, липсваха. Тях ги бяха премахнали с лазер. Стори му се, че вижда загриженост в очите ѝ, но не беше сигурен дали тази загриженост е лично за него, или за мисията, която ѝ бе възложена. Мисия на ръба на провала…
Богатството на семейство Тейлър идваше от банкова дейност. В края на 40-те години Роланд Тейлър основава банката „Бейуест“, която управлява с желязна ръка чак до осемдесетте, след което я прехвърля в ръцете на единствения си син. За тези няколко десетилетия „Бейуест“ бележи непрекъснат растеж, поглъща няколко по-малки банки, превръща се в солидна финансова институция.