Благой Иванов
Право в десетката
— Според Зигмунд Фройд в основата на човешката психика стоят определени нагони. Те, подобно на инстинктите, са вродени. В началото Фройд смятал, че главният нагон бил сексуалността, но впоследствие установил, че в основата на човешката психика стои и агресивността. — Мисис Китъридж плъзна погледа си по редиците в кабинета и бавно огледа всеки от учениците, за да е сигурна, че казаното от нея е влязло във все още непросветените им глави.
Джейсън не бе чул и дума от урока, който учителката му по психология така съсредоточено преподаваше. Вместо да се опита да запомни нещо от казаното, той просто нахвърляше хаотични драсканици из тетрадката си. Имаше нужда не от психология, а от преливане на огромно количество математическа информация — нещо, което никой не би могъл да направи (поне на този етап от развитието на науката).
— Може би ще ни покажеш амбициозните си творения, Джейсън?
При споменаването на името му той подскочи. Моливът му се счупи, оставяйки по листа дебела, набръчкана черта, силно открояваща се от останалите драскулки.
Изгледа виновно мисис Китъридж и почти веднага усети погледите на своите съученици.
— Или може би ще ги запазиш за себе си? — продължи мисис Китъридж.
— Аз… не. Просто драскам.
— Защо не спреш да се превъплащаваш в Пикасо и не ни разкажеш нещо за агресивността?
Из стаята се разнесоха подигравателни хихикания. Явно останалите добре се забавляваха.
— Агресивността? Какво по-точно? — той си нямаше и представа за какво говори тя.
— Кажи ми например… — подде мисис Китъридж и в този момент звънецът би.
За Джейсън това би трябвало да бъде нещо като спасителна стълба, ако точно в този ден не го очакваше най-противното изпитание в историята на човечеството. Той затвори очи и заглуши мислено врявата.
„Това е, каза си. Мистър Доус те очаква“.
Мистър Доус, учителят му по математика, бе насрочил изпитването няколко седмици преди ваканцията — днес щеше да бъде денят, в който въпросът дали Джейсън ще повтаря класа или не трябваше да получи отговор.
Момчето бавно се запромъква към вратата. Мина покрай мисис Китъридж без въобще да я забележи, а и тя не си даде труда да му обърне внимание — смяташе го за твърде завеян и не мислеше, че ще е от полза каквато и да е разправа с него.
Той тръгна по коридора и погледът му моментално фиксира кабинета по математика. Встрани, на стената, преди няколко месеца анонимен автор грижливо бе изписал с виолетов маркер едри букви, оставящи посланието:
„Да, за пореден път се съгласи той. Направо ми се гади.“
Пристъпи в кабинета, огледа буйстващите си съученици и флегматично се стовари върху чина си. Искаше му се да заспи, ала знаеше, че за него в момента по-добър вариант щеше да бъде преговарянето на уроците по геометрия — предметът, който в последно време смяташе за най-отвратителното проклятие, което можеше да сполети „незащитения“ ученик.
Джейсън мразеше геометрията, макар, че думата „омраза“ не бе особено точна в случая. Всъщност той я презираше и ненавиждаше. Изпитваше ужас от всеки миг, прекаран в стаята по математика.
С алгебрата („Поносимата посестрима“, както Джейсън се шегуваше в честите моменти на самотно самооплакване) винаги се бе справял, макар и с много трудности, но геометрията… Виж, това бе самата Преизподня!
Допускаше възможността учителят Албърт Доус да е главната причина за тази неприязън.
Доус представляваше същинско превъплащение на студения, строг, високомерен мъчител, който от сутрин до здрач си повтаря, че е най-великото творение на природата. Проблемът му беше, че е кръгла нула. Познанията му бяха ограничени — математика, физика, астрономия. Толкоз. Никакви странични интереси, никаква обща култура; човек без капка чувство за хумор; човек, който няма никакви близки приятели сред колегите си. Това, разбира се, бе напълно обяснимо, тъй като Албърт Доус непрекъснато критикуваше и срязваше хората в разговори, а често говореше и зад гърба им.
„Нищо чудно, че дъртака все още е ерген“, помисли си Джейсън. След това се надвеси над учебника и започна да зубри теоремите, които сякаш нямаха край.
Това, което прочете му се стори толкова абсурдно и неразбираемо, че той извика на висок глас:
— Що за глупости?!
Никой не му обърна внимание, а детският му, лишен все още от симптомите на мутация, глас бързо се изпари из тинейджърската глъч.
Напрегнатият му мозък като че ли го предпазваше срещу врявата и той не обръщаше никакво внимание на шумните си съученици. Даде си сметка, че на повечето от тях им бе все едно; тези, които разбираха сложните правила на геометрията и безпогрешно се справяха с нейните „изчислителни подаръци“, приказваха и разискваха оценките си. Някои, естествено, решаваха задачи, но го правеха не с цел да научат нещо ново или да проумеят някоя уловка, а просто, за да убият времето. Имаше и други — слабаците. Дали те бяха прекалено тъпи, за да се опасяват от изпитване или просто при тях липсваше чувството за мотивация? Безотговорността им беше нещо като болестно състояние — тичаха из стаята, деряха си гърлата, всявайки паника сред нервните си окончания и правеха всичко възможно да избълват някоя „забранена“ фраза на висок глас, така че да се чуе чак в съседния кабинет. Докато гледаше децата Джейсън забеляза и трети тип — те бяха нещо средно между отличници и слабаци; младежи с потенциал, които просто не си дават много зор.