Джейсън не знаеше към кои точно спада… По всяка вероятност към никои от тях… Той от край време бе доста по-различен и лесно се открояваше.
Е, не че го избягваха. Но въпреки всичко на моменти бе твърде необщителен, а веднъж учителят му по английски го нарече „най-нестандартното хлапе на двадесети век“. Джейсън така и не успя да разбере дали в положителен или отрицателен смисъл бе изречено това определение.
По всяка вероятност той щеше да се слее с тълпата от буйстващи през междучасието деца, ако мистър Доус не му бе обещал кръстосано изпитване върху взетия досега материал.
Все още помнеше онзи черен ден…
— Ако искаш — бе казал Доус — по-висока оценка, научи задачите. Всички. От всякакъв тип. Ясно? — Сетне, без да дочака отговор бе продължил: — Ако и средна оценка те устройва наизусти всички теореми и определения. Без изключение, ясно?
— Да, сър — бе смутолевил Джейсън, а навлажнените му очи затърсиха, някое по-едро петно мръсотия по върха на обувките му.
— Хубаво. Сега ми се махай от очите.
Обнадежден, че може да мине срока със средна оценка, момчето бе напуснало прокълнатата стая (с желание никога повече да не се завърне в нея) и бе започнало до крои планове за отмъщение, които няколко минути по-късно представляваха само мъгляв спомен.
Сега, сещайки се за неприятното обещание на учителя, Джейсън се опита да избута натрапчивото видение от случката някъде в някое отдалечено и мрачно кътче на подсъзнанието си. Започна да прелиства учебника, а пред очите му заиграха разнообразни геометрични фигури и изречения, лишени от всякакъв смисъл.
Беше се зачел в поредната безмислица, когато настойчив, енергичен крясък го измъкна от света на хаоса.
— Хей, Джейсън!
Рик Адамс — пълен отличник. Блестящ математик според думите на Доус (който рядко хвалеше). Протегнал дългите си, кокилоподобни крайници, ухилил се до уши, с петльов перчем и лунички по инфантилната физиономия, той зяпаше Джейсън като посетител в зоопарк пред клетката на приматите. За момент Джейсън изпита необяснима завист към хлапака, ала тя трая само миг.
— Някакъв проблем?
— Не — отвърна Рик.
— Все за нещо си дошъл, какво е то?
— Амии… питахме се дали не искаш да се присъединиш?
— Към кое?
— Ще играем на „ШАРП“. Искаш ли и ти? — Рик се втренчи въпросително.
Джейсън бе играл на „ШАРП“ много пъти. Играта бе елементарна и вероятно заради това толкова обичана от децата в училище. Вратата на стаята беше целта, а пергелът заместваше стреличките. Участниците хвърляха първо с гръб към вратата и най-добрия резултат даваше предимство при целенето от триметрово разстояние. Центърът на предварително начертания кръг носеше най-голям брой точки.
Джейсън бе добър играч, но днес явно нямаше да прибави нова победа към актива си.
— Играе ми се, но не мога в момента. Сам виждаш, че се опитвам да уча.
— Я не се занасяй — подхвърли Рик. — Хайде да започваме.
— Лесно ти е на тебе — Джейсън се надвеси над учебника.
— Както искаш — Рик се отдалечи.
Джейсън се подвоуми само за момент… И след това подвикна:
— Хей, Рик!
Момчето се обърна.
— М-м?
— Идвам.
Джейсън грабна пергела от чантата си и се присъедини към съучениците си.
— Добре… — започна наднорменият Арнолд Хюз, който обикновено се вживяваше като рефер. Обърна се към новодошлия: — Ти, понеже дойде последен, последен ще хвърляш. Теглихме жребий… Аз съм втори след Майк, Рик е трети, Бет е четвърта… — Арнолд продължи да изрежда, но Джейсън почти веднага престана да го слуша. Вместо това опита да се съсредоточи в играта, подтискайки натрапчивата си съвест, която непрестанно му нашепваше, че е подходил неправилно…, че е трябвало да обърне повече внимание на геометрията.