Да излезем сега с няколко хипотези, казах си. Първо: Дала Пикола е човек, различен от мен, който по загадъчни причини често минава през дома ми, свързан с неговия с повече или по-малко таен коридор. Вечерта на 21 март е влязъл при мен на улица „Мобер“, свалил си е расото (защо?), после е отишъл да си спи вкъщи, където на сутринта се е събудил, без да си спомня нищо. Така и аз се бях събудил също без да си спомням нищо. В такъв случай обаче какво ли бях правил във вторник на 23-ти? И защо Дала Пикола е трябвало да се съблича при мен и да се прибира в своя дом без расо — и в колко часа? Обзе ме ужас, че първата част на нощта е прекарал в моето легло… Боже мой, вярно е, че жените ме ужасяват, но да го правя с абат е още по-лошо. Целомъдрен съм, но не и извратен…
Или пък аз и Дала Пикола сме една и съща личност. При положение, че намерих расото в моята стая, значи в деня на църковната служба (21-ви) съм можел да се върна на улица „Мобер“ дегизиран като Дала Пикола (най-вероятно на църква съм отишъл преоблечен като абат), свалил съм расото и перуката и по-късно съм отишъл да спя в апартамента на абата, като съм забравил, че съм оставил расото и перуката в апартамента на Симонини. На другата сутрин, вторник 22-ри март, съм се събудил като Дала Пикола и не само не съм си спомнял нищо на събуждане, а и дори не съм намерил расото близо до леглото. Като Дала Пикола и все така безпаметен съм намерил друго расо в коридора и съм имал колкото искаш време същия ден да избягам в Отьой, само че в края на деня съм си променил намеренията, набрал съм смелост и съм се върнал в Париж късно вечерта в апартамента на улица „Мобер“, оставил съм расото на закачалката в спалнята и също както в сряда съм се събудил, без пак да си спомням нищо, ала този път като Симонини, убеден, че е още вторник. Та, казвах си аз, Дала Пикола забравя за 22 март и все така продължава да го забравя в течение на цял един ден, като на 23-ти се събужда като Симонини, който също го е забравил. Нищо изключително след това, което научих от… как се казваше онзи доктор от болницата във Венсен?
Освен един малък проблем. Пак си прегледах бележките: ако всичко се беше развило така, на 23-ти сутринта Симонини би трябвало да е намерил в спалнята си не едно, а две раса, едното оставено през нощта на 21-ви и другото през нощта на 22-ри. А имаше само едно.
Не, не, колко съм глупав. Дала Пикола се е върнал вечерта на 22-ри на улица „Метр Албер“, оставил е там расото си, после е отишъл в апартамента на улица „Мобер“ и е легнал да спи, на сутринта на 23-ти се е събудил и е намерил на закачалката само едно расо. Вярно е, че ако е станало така, когато на сутринта на 23-ти съм влязъл в апартамента на Дала Пикола, би трябвало да съм намерил на закачалката в стаята му расото, което съм оставил там на 22-ри вечерта. Можело е обаче да съм го закачил отново в коридора, където съм го заварил. Трябваше просто да проверя.
Малко боязливо тръгнах по коридора със запалена лампа в ръка. Ако Дала Пикола и аз не бяхме едно и също лице, казвах си, можеше да го видя да се появява насреща, кой го знае, може би протегнал запалена лампа пред себе си… За щастие не стана така. А в дъното на коридора намерих закачено расото.
И все пак, и все пак… Ако Дала Пикола наистина се беше върнал от Отьой и след като си беше оставил расото бе минал по целия коридор чак до моя апартамент и без да се колебае си беше легнал в леглото ми, то се дължеше на това, че си бе спомнил за мен, така че е знаел, че вкъщи може да спи като у дома си, защото сме една и съща личност. Значи Дала Пикола си беше легнал знаейки, че е Симонини, а на другата сутрин Симонини се беше събудил, без да знае, че е Дала Пикола. Тъй че най-напред паметта си губи Дала Пикола, после си я възвръща, преспива и пренася безпаметието си на Симонини.
Безпаметие… Тази дума, която значи не-спомен, проряза сякаш цепнатина във времето, което съм забравил. Говорех за безпаметни в „Ше Мани“ преди повече от десет години. Именно там говорих за това с Бурю и Бюро, с Дю Морие и с австрийския доктор.
3.
„Ше Мани“
25 март 1897
„Ше Мани“… Знам, че съм любител на добрата кухня, и доколкото си спомням, в онзи ресторант на улица „Контрес-карп-Дофин“ не се плащаше повече от десет франка на човек и качеството съответстваше на цената. Е, не можеш всеки ден да ходиш във „Фойо“. В миналото мнозина ходеха в „Ше Мани“, за да се възхищават отдалеч на писатели като Готие и Флобер, а преди това на онзи охтичав полски пианист, издържан от една извратена жена, дето ходеше с панталони. Една вечер го зърнах там и излязох веднага. Хората на изкуството са непоносими дори отдалеч, все се оглеждат дали ги разпознаваме кои са.