— По какъв?
— Това е въпросът. Знаете, че мозъкът ни се състои от две полукълба. Следователно може да има хора, които мислят ту с цялото си едно от двете полукълба, ту само с част от другото, като в него липсва способността за помнене. В клиниката имам един случай, много сходен със случая на Фелида. Малко над двайсетгодишно момиче е, казва се Диана.
Тук Дю Морие за момент спря, сякаш се боеше да сподели някаква тайна.
— Преди две години една моя роднина ми я изпрати и после почина, като, разбира се, престана да плаща за лечението, но какво да правя, да изхвърля пациентката на улицата ли? Малко знам за миналото й. Разказа ми, че като съвсем младо момиче на всеки пет-шест дни след емоция започнала да усеща болка в слепоочията, след което изпадала в нещо като сън. Тя нарича сън нещо, което всъщност са истерични пристъпи: когато се събуди, или се успокои, е много различна отпреди, тоест влязла е в това, което доктор Асам нарича вторично състояние. В състоянието, което ще определим като нормално, Диана се държи като член на една масонска секта… Не ме разбирайте погрешно, и аз съм член на Великия Ориент, тоест на масонската организация на свестните хора, но може би знаете, че съществуват различни „вярвания“ сред масоните със странна склонност към окултизма, а някои от тези вярвания (естествено това, за щастие, са малки групички) не са чужди на сатанинските ритуали. В състоянието, което за съжаление трябва да определя като нормално, Диана се смята за последователка на Луцифер и прочие подобни неща, говори разюздано, разказва неприлични случки, опитва се да съблазнява мъже от персонала и дори мен самия, съжалявам, че трябва да кажа нещо толкова неудобно, защото иначе Диана е така да се каже привлекателна жена. Според мен в това си състояние тя усеща травмите, които е получила в най-младите си години, и се опитва да избяга от тези спомени, като от време на време влиза във вторичното си състояние. В него тя е кротко, изпълнено с благост създание, добра християнка, все търси молитвеника си, иска да излезе, за да иде на църква. Особеното е, че във вторичното си състояние, когато е добродетелната Диана — така е било и с Фелида, — си спомня много добре каква е била в нормалното си състояние, кръсти се и се пита как е могла да бъде толкова ужасна, самоизмъчва се и стига дотам, че нарича вторичното си състояние разумно и говори за нормално си състояние като за период, в който е била жертва на халюцинации. За сметка на това в нормалното си състояние не си спомня нищо за това каква е била във вторичното си. Двете състояния се редуват на неравни интервали и тя остава в едното или в другото за по няколко дни. Съгласен съм с доктор Асам, че можем да говорим за чист сомнамбулизъм. Всъщност не само сомнамбулите, а и хората, които взимат наркотици, хашиш, беладона, опиум или злоупотребяват с алкохол, правят разни неща, които не си спомнят, след като се събудят.
Не знам защо историята на болестта на Диана ме заинтригува толкова, ала си спомням, че казах на Дю Морие:
— Ще поговоря за това с един мой приятел, който се занимава с подобни трагични случаи и знае къде да намери подслон за сираче като нея. Ще изпратя при вас абат Дала Пикола, много влиятелен свещеник в църковните институции.
Следователно, когато съм говорил с Дю Морие най-малкото съм знаел името на Дала Пикола. Но защо ли толкова се бях загрижил за тази Диана?
Пиша без прекъсване от часове, боли ме палецът и се храня само на работната си маса, мажа си филийки хляб с пастет и масло и пийвам по някоя и друга чашка „Шато Латур“ колкото да пробудя паметта си.
Прииска ми се да се самонаградя с едно посещение на, знам ли, „Бребан-Вашет“, но докато не разбера кой съм, не мога да се показвам много-много. Все пак рано или късно ще трябва да направя една експедиция до площад „Мобер“, за да си взема хапване за вкъщи.
Засега да не мислим за това и да продължим с писането.
През онези години (май осемдесет и пета или осемдесет и шеста) в „Ше Мани“ се запознах с човека, за когото продължавам да си спомням като за австрийския (или германския) доктор. Сега в съзнанието ми изплува името му, наричаше се Фройд (мисля, че така се пише), около трийсетгодишен лекар, който идваше в „Ше Мани“ само защото със сигурност не можеше да си позволи нещо по-добро и който беше на стаж при Шарко. Обикновено седеше сам на съседната маса и в началото се ограничвахме с по едно учтиво кимване. Бях го преценил като меланхоличен по природа, малко изгубен в чуждия град, свенливо жадуващ някой да изслуша изповедта му, та така да се разтовари малко от неспокойствието си. Два-три пъти потърси повод да ме заговори, но аз не поддадох.