Все така в „Жил Блас“ Гета иронизирал своите способности да убива хора (Е, добре, да, боравя със средновековна изкусност, правя най-специални отрови, изпарявам ги, за да разпръсна токсичните изпарения на стотици левги към ноздрите на онези, които не са ми симпатични. Аз съм Жил дьо Ре на идния век.) и канеше на дуел и Юисманс, и Боа.
Батай се кискаше и отбелязваше, че въпреки всичките тези магически способности от едната и от другата страна никой не е успял дори да одраска някого, ала един вестник в Тулуза внушаваше, че все пак е било използвано магьосничество: един от конете на ландото, с което Боа отивал на дуела, паднал без причина, сменили го, ала и вторият кон рухнал на земята, ландото се обърнало и Боа пристигнал на мястото на дуела целият в синини и драскотини. После пък казал, че един от куршумите му заседнал в дулото на пистолета заради някаква свръхестествена сила.
Приятелите на Булан съобщили на вестниците и че последователите на Розата Кръст на Пеладан отслужили литургия в Нотър Дам, ала в момента на издигането над земята започнали заплашително да размахват кинжали към олтара. Иди разбери. За „Дяволът“ това били доста сочни събития и не толкова невероятни в сравнение с други, с които били свикнали читателите. Само че трябвало да се замеси и Булан в цялата история, и то без много церемонии.
— Вие сте мъртъв — каза му Батай — и повече не трябва да се интересувате какво се говори за починалия. Освен това в случай че един ден се появите пак, около вас ще сме създали такъв ореол на тайнственост, че той само може да ви е от полза. Така че не се тревожете от това, което ще напишем, то няма да бъде за вас, а за личността Булан, която вече не съществува.
Булан прие и може би в нарцистичното си бълнуване дори изпитваше удоволствие, докато четеше съчиненията за окултните си занимания. В действителност обаче беше като залепнал единствено и само за Диана. Не се отделяше от нея с болезнено усърдие и едва ли не започна да се страхува какво ще се случи с нея, защото тя все повече беше хипнотизирана от неговите фантазии, сякаш вече не беше откъсната достатъчно от действителността.
Вие разказахте добре какво ни се случи после. Католическият свят се раздели на две, като едната половина постави под съмнение самото съществуване на Диана Вон. Ак стана предател и замъкът, построен от Таксил, беше на път да рухне. В повече ни идваха както многобройните ни противници, така и безбройните имитатори на Диана подобно на онзи Марджота, за когото припомнихте. Разбирахме, че сме прекалили, това с триглавия дявол, дето пирувал заедно с председателя на италианското правителство, не беше много лесно за смилане.
Няколко срещи с отец Бергамаски ме убедиха, че макар и римските йезуити от „Чивилта Католика“ все още да бяха решени да защитават каузата на Диана, френските йезуити (вж. статията на отец Порталие, която Вие цитирате) имаха твърдото намерение да направят на пух и прах цялата история. Един кратък разговор с Ебютерн ме убеди, че и масоните нямат търпение целият този фарс да свърши. Католиците пък искаха той да приключи, без да се шуми много, така че да не се дискредитира висшето духовенство, но масоните настояваха да се разкрие истината колкото е възможно по-шумно, така че многогодишната пропаганда срещу масонството от страна на Таксил да лъсне с цялата си нескопосност.
Така един ден получих две съобщения. Едното бе от отец Бергамаски и в него се казваше: „Разрешавам Ви да предложите на Таксил петдесет хиляди франка, за да сложи край на всичко. С братски Христов поздрав, Бергамаски“. Другото бе от Ебютерн и гласеше: „Хайде стига толкова. Предложете на Таксил сто хиляди франка, ако публично си признае, че е измислил всичко“.
Гърбът ми беше защитен и от двете страни, така че ми оставаше само да действам — естествено едва след като получа сумите, обещани от двамата поръчители.
Предателството на Ак улесни задачата ми. Оставаше ми само да подтикна Таксил да мине на другата страна, или по-скоро пак да се върне на предишната. Както в началото на цялото начинание отново имах на разположение сто и петдесет хиляди франка, а за Таксил седемдесет и пет хиляди стигаха, защото разполагах с по-убедителни аргументи от парите.